СивоКос бягаше равномерно. Или поне си въобразяваше, че е равномерно. Виж, дишането му беше едно такова накъсано и на пресекулки.
Но какво друго можеше да бъде, щом бягаше по силно пресечена местност.
Един завой, вториq десети. Ляв, десен крак, ляв, десен крак. Оп, блъсна се в стената на един вираж.
Ставаше все по-трудно, но не се отказваше. Каквото и да му струваше, щеше да стигне до края. До самия край.
А пустият край никакъв не се виждаше, там горе някъде във високото.
Затова СивоКос стисна зъби и продължи да бяга. Нищо че лицето му вече беше виолетово като на патладжан.
Бягаше и с всеки изминат метър му ставаше все по-трудно и на моменти бягането му преминаваше в леко ходене, но хайде сега…няма да издребняваме…и бягаше.
СивоКос, карантината и социалната изолация
Бягаше и се мъчеше някак да надмогне нарастващото съмнение, че се върти в кръг.
То, самата мисъл за това беше идиотска, защото нямаше как да се върти в кръг. Просто физически не беше възможно, но въпреки това точно това си мислеше
„Мама му стара, аз да не бягам в кръг“. И цялото това съмнение нарастваше все повече, защото СивоКос вече беше абсолютно уверен, че минава по този път най-малко за четвърти път и че е виждал тази стара пералня до завоя и преди малко.
Бягането ставаше все по-трудно, а местността една такава уж равномерна, ама все по-натоварваща.
В мислите си се чувстваше като лекоатлет, който е на високопланински предолимпийски лагер, а извън мислите си...чувстваше съвсем друго.
Проблемите с гравитацията също нарастваха. Задницата му сякаш искаше да тупне на земята, за да му напомни с укор за двата кекса, мусаката и тавата баница с тиква, които беше омел през последните три дни.
Бягаше и имаше усещането, че ще се разпадне на мусака, тиква и пшеничено брашно две чаени чаши, половин чаша олио, две ябълки и…прочие такива.
И имаше усещането, че бяга в кръг…да, де това нали вече го казахме.
Някой беше казал, че бягането е спорт за самотници, но двете кучета, които го залаяха и подгониха явно не вярваха в тази максима. СивоКос се притесни. Той искаше само да побяга като едни самотен бегач на къси разстояния, а тези кучета откъде се взеха.
„Добре де…някой виждал ли е край Юсеин Болт да бягат кучета или котки – мислеше се СивоКос, докато дишането му вече преминаваше във фаза „стар междуселски автобус кашля по баир“ , а лицето му вече беше пепеляво сиво.
И бягаше ли бягаше…
Самотният рогач на дълги разстояния
След малко по пътя му се появи съседът Н. Мил човек и възпитан, но като го видя да бяга, изпръхтя…СивоКос преплете крака, докато се чудеше какво означаваше изпръхтяването, презрение или смях.
И все повече започваше да усеща, че се върти в кръг и вече е минавал оттук. Пак видя пералнята. Видя и някакво старо корито и то му беше познато. И се чудеше какво правят тези хора и кучета по …хм…отсечката за бягане.
Този път дори не си зададе въпроса "А вие виждали ли сте Юсеин болт да бяга край ръждиви перални и древни пластмасови корита, а?" Нямаше смисъл да се пита това, защото беше ясно, че подобна идиотщина никога не се беше случвала в света на леката атлетика.
Не, край!!! Това беше. Пералнята, коритото и всички останали вехтории по маршрута му за бягане го извадиха от равновесие. Това не беше бягане, а лудост.
Спря, предаде се. Съгласи се. Прие, че това е вярно.
Така беше. Примири се. Минаваше наистина оттук за четвърти път. Въртеше се…символично казано в кръг. Или по-точно пъплеше нагоре и се свличаше надолу. И все край вехториите по пътя си.
Истината беше, че първо нямаше нищо общо с Юсеин Болт и второ бягаше по стълбите на входа от първия до деветия етаж и накара с абсурдния си вид съседът от втория етаж да изпръхти, кучетата на съседите от шестия етаж да го преследват с лай и друг съсед да го заговори внимателно и да го пита как е, добре ли е. Зер земя и небо, звяр и природа и съседите му не бяха виждали такъв идиот да прави такива идиотски неща.
Пое си дъх, изчака лилавото му лице да стане поне жълто и чак тогава изхъхри.
Ъъъххммм, добре съм. Бягам за здраве.
А стълбите между етажите не бяха пресечена местност, а само стълби, по които беше пробягал 1.7 км. и изгорил мизерните 99 калории.
У дома го чакаше мусака. И поне 2800 допълнителни калории.
До края на извънредното положение оставаха още никой не знае колко дни. Какво ли щеше имаше да се случва?
автор: Красимир Калудов
Коментари
