От няколко дни СивоКос живееше в ничията земя между карантината и социалната изолация. Беше ни риба, ни рак.
Всъщност синът му Тънкокрак беше в карантина, а СивоКос, жена му Миньон и дъщеря му МойтаМи бяха поставени хипотезата на социална изолация.
Да, бе. Хипотеза. Баш изолация си беше. С всичките екстри на положението.
Беше трудно.
Когато преди няколко дни синът му се завърна от чужлина, от здравната инспекция, от кризисния щаб и от кабинета на личния им лекар го попитаха „Къде ще се изолира синът ви“
Ами, в неговата стая – отвърна хрисимо СивоКос.
Как така, нямате ли друго жилище – попитаха институциите.
Не, нямаме – отвърна СивоКос и се почувства като беден Гаврош, който поради личната си некадърност не е сколасал да осигури второ жилище в семейните активи.
Ами, тогава синът ви ще бъде под карантина, а вие ще спазвате изискванията за изолация в дома ви– разпоредиха институциите.
И приключението започна.
В новосъздадените условия Миньон наложи стройна организация. При всяко излизане на Тънкокрак в коридора на жилището с цел да отиде до тоалетната или банята / беше му осигурено отделно помещение/, членовете на семейството трябваше да се крият по стаите. Или да носят маски. Или ТънкоКрак да носи маска.
СивоКос като съвестен гражданин, като Манекен Пис и като пикаеща крава
Да обаче понякога Тънкокрак излизаше без маска, без цел и посока ,просто ей така и тогава възникваха напечени ситуации.
Иначе казано сблъскваха се в коридора. Сблъскваха се и ужасено отскачаха един от друг.
Секунди по-късно Миньон нахлуваше на местопрестъплението и съвсем в духа на предстоящите Великденски празници даваше начало на импровизиран екзорсизъм, демек ръсеше със светен дезинфектант части от жилището и части от телата на членове на семейството.
СивоКос вече беше напълно отчаян. През изминалите пет шест дни обичната му съпруга постоянно го пръскаше с разтвор на алкохолна основа, постоянно го караше да си мие ръцете и зъбите и му отправяше строги призиви да се пази от вируса.
На всичко отгоре сутрин Миньон го принуждаваше на гладно да си прави гаргара с прополис , а после още преди да се опомни, му тъпчеше в устатата сух залък, напоен с витамин Д. При това не уточняваше дали това са мерки, свързани с карантината или с изолацията.
Но най-стряскащи бяха внезапните проверки от здравната инспекция и от полицията. Те призоваваха ТънкоКрак да се показва на терасата, за да удостовери с появата си, че не нарушава карантината, т.е че се намира в семейната обител, а не някъде другаде. И Тънкокрак търчеше като газела из жилището, за да се позиционира на терасата до спалнята на родителите си и да помаха с ръка като кино звезда на проверяващите органи. След него Миньон пак почваше ритуал по екзорсизъм със светен дезинфектант и пръскаше всичко, което се движи.
В една сутрин карантинираният Първороден се намираше в тоалетната и проверяващите органи звъннаха по домофона, за да питат защо карантинираният не отговоря на своя телефон. СивоКос уведоми любезно органите, че синът му е в тоалетната по един от двата видове нужда.
Въпреки това органите настояха строго да видят на терасата Тънкокрак, заради което бащата почна да блъска по вратата на помещението, където се намираше синът му и прекъсна заниманията му баш в най-неподходящия момент.
Тънкокрак излезе разгневен и хукна към терасата, където помаха с ръка като обидена кинозвезда на проверяващите органи. После се върна обратно, изсумтя нещо презрително към баща си и се заключи в банята-тоалетна сякаш завинаги.
СивоКос се чувстваше като инсект, третиран с препарат против инсекти в реклама на препарат срещу инсекти. И дублите на рекламата бяха безкрайни.
Понякога разговаряше със сина си през вратата на терасата. Говореха си от разстояние. Разстояние, разстояние, ама всеки път щом видеше прическата „разплетена дамаджана“ на главата на баща си, ТънкоКрак избухваше в кикот.
СивоКос не му се сърдеше. Пазеше нервите му, защото момчето явно пощръкляваше, иначе защо щеше да рита тъй шумно футболна топка в стаята си към полунощ.
И СивоКос пощръкляваше, ама тъжно преживяше залците с витамин „Д“ и чакаше карантината и изолацията да свършат.
Дори нравоученията на министър-председателя сутрин от телевизионния екран хич даже не носеха надежда.
Само усещане за величие. Не на СивоКос, а на министър-председателя.
Карантината и изолацията продължаваха да вървят ръка за ръка, а надежда от никъде се не видеше.
Автор: Красимир Калудов
Коментари
