История за утринно бягане, потене, пълзене, съзерцание и сливане с природата край плажа в Бургас
6.15 часа Алармата се включва. Посягам с мътен поглед към устройството и плъзгам наляво надясно среден пръст по смартфона , за да я изключа. Успявам да прекратя музикалния етюд само миг преди жена ми да се е събудила и гневно да ме порицае.
6.16 часа Отварям очи и в първия момент се стряскам, защото съзирам в огледалните врати на гардероба накакво чорлаво създание с настръхнали вежди и сенки под очите. Да, знам, че не е фън шуй да се спи срещу огледало. Да, знам, че сутрин изглеждам хм...недобре. Но това, което вие не знаете, че ставам рано, за да бягам край плажа. За тонус. За здраве...и прочие.
6.18 часа А сега внимателно. Първо левия крак. После десния. Завъртане. Приплъзване. Не, не е танц. Просто лавирам между скърцащите зони на паркета в спалнята. Иначе при настъпване се понася неприятен пукот като от взривена противотанкова мина и жена ми се събужда и...тогава разбирам, че онази красива и нежна брюнетка, с която съм си легнал снощи и сме се прегръщали и сме си шепнели думи, подходящи за романите от света на Арлекин, е била подменена през нощта с побесняла зеленоока тигрица. Затова се движа на пръсти. Дори на палци. Като гърбав балетмайстор. Този път минах през изпитанието безшумно. Поглеждам към половинката. Спи си. Тази сутрин в спалнята няма будни тигрици. Само чорлави бухали.
6.19 часа Миене на зъби. Отвратително огледало. Видяното изобщо не ми харесва. Все едно гледам филм на ужасите с висока резолюция. Ужас. Това дори не е сценичен грим, а си е моето лице. За момент ми причернява пред очите. Не, нищо опасно няма с високо кръвно. Просто веждите ми са се разрошили. Няколко шепи вода оправят нещата. Още малко в банята и...сифона над гърнето запява соло.
6.22 часа Шорти, фланелка, чорапи тип терлик. Всъщност къде са ми шортите. Замалко да събудя жена ми, за да я питам точно това. Къде са ми шортите. Ходя дибидюс с гол в ръката нож из коридора в състояние на нежелано безшортие. Пак влизам в спалнята. Айде отново. Внимателно. Първо левия крак. После десния. Завъртане. Приплъзване. Не, не е танц. Просто лавирам между скърцащите зони на паркета в спалнята . Ровя из скрина и намирам любимите черни шорти. Някакси излизам. После нахлузвам маратонки...стари...протрити...уханни..., ами какви да бъдат. Нали бягам с тях.
6.23 часа Стига де. Толкова рано, а е 22 градуса навън. Колата пали от раз. Имам два светофара по пътя си. Светят зелено. Мислено благодаря на Бог, че венците ми не са лилави. Всъщност не са и зелени.
6.28 часа Ще спра до хотела, който ние в Бургас наричаме „Цурка”. Поляците, които пият и пеят вечер из стаите му, го наричат сигурно Пани Цурка или Пан Цурк. Кой знае. На стотина метра от мен представителна извадка от бялото братство на учителя Дънов грациозно и лееекоооо се върти в кръг. Чува се музика от цигулка. Леееееко се разкършвам и аз. Чува се пукот. От коляното и врата едновременно.Става ми неудобно и се изнасям с лек галоп.
6.30 часа На алеята край плажа съм. Вече бягам. В слушалките ми се понася гласът на Carlos Rivera. Много е тъжен момъкът. Честно казано песента му за несподелената любов е по –подходящане не за бягане, а за лепене на разбити сърца или за доразбиването им. А моето сърце според последните кардиологични анализи е удебелено. На прочутите заведения „Капаните” е пълно с раннобудни пенсионери, които пият кафе и съзерцават. Или сърбат рибена чорба и съзерцават. Млади хора пък пият бира и изтрезняват и съзерцават Може би слънцето, вълните или бягащите или пъплещите или пръхтящите или потящите се. Има какво да се види. Аз обаче съм невидим. Кой ще ти гледа сивокос чичак със структура на ревматична камила.
3-4 мин. по-късно и 300-400 метра по- нататък Имам усещането, че съм буден от часове. Леви десни, леви десни...кабелът на лявата слушалка се усуква около левицата ми и ...спирам, за да оправя висналите проводници. И дясната слушалка се изнизва от ухото ми. Явно клечките за уши са ми разширили ушните канали. Ама, да не се оплаквам. Поне не ми се налага да си осигурявам музикален съпровод по почина „Циганин с касетофон на рамо” . Бягам си, а Ерос Рамацоти пее Io Sono Te. Аз съм ти, един вид...Радвам се Ерос, но ако сме толкова еднакви, защо нито веднъж не ме запозна с Мишел Хунцингер. Но иначе си приличаме по нещо. Сивокоси сме. И друго е общо между нас. Той не знае български, а аз не знам италиански. Тананикам си под нос и минавам под клонаците на три палми. Трудно е хем да бягаш, хем да не можеш да приклекнеш заради болките в дясното коляно или заради схванатия кръст или заради шиповете във врата. Утре ще ги изпаса тия клони. Поне няма да ме бият през зъбите. Но продължавам да бягам и да казвам „здрасти” тук там.
6.35 часа Пъпля край Бункера. Все си мисля, че нарисуваният клоун върху фортификационното съоръжение се смее персонално на мен. Както винаги, пак се разминах с онази русата блондинка с впития тъмен клин и белия потник. Ами, поне през замъглените ми очи мяза на клин. Мяза ми и на блондинка. Все пак не съм сигурен. Може да е негатив. Не виждам добре. Но не мога да бягам с очила. Като се запотят, ефектът ще е същият. Момиче спасителка прави къси спринтове на зиг заг по пясъка. Завива ми се свят като я гледам. Тя загрява. Аз вече съм прегрял и от мен се е лее пот. Виж дъртият пергишин с проскубаната фризура и с лентата на главата пак е дошъл рано рано. Разминаваме се и си казвам, че ако след десетина години приличам на него, със сигурност бягащите край плажа сутрин ще ме определят като дърт пергишин с проскубана фризура и с лента на главата.
6.37 часа Но онзи мъж пък е с гола глава. Но винаги със слънчеви очила. Всъщност по това време на деня слънчевите очила се слагат единствено , ако искаш да огледаш нещо. Или за да скриеш, че очите ти играят. Или че си кривоглед. Или че си махмурлия. А може да е съвсем заради друго. Например моден аксеосар за бягане. Сещам се пак за гнусните си стари маратонки и ми става неудобно. Michael Buble си поема въздух и запява в слушалките ми. Close Your Eyes ме подканва човекът, ама аз се цупя. Остава да затворя очи и да се заблъскам из алеята като прилеп. Всъщност той пее на някаква лирическа героиня, че дори да затворел очи, красотата и я издавала и я усещал. Аналогичен случай и в наше село. Дори жена ми сутрин да е със затворени очи, ме надушва, защото ароматът на потната ми фланелка ме издава.
6.41 Спрях се до моста. Или до мостика, както го наричат в разни европроекти. Нащраках няколко снимки. Нито едно селфи. Малко по-късно правя обръщане край хотел „Приморец”, където група мъже и жени правят упражнения. Срамежливо минавам край тях. По-изпотен съм от прозореца на колата, в която Леонардо Ди Каприо и ...ъъъ...Кейт Уйнслет правеха запомняща се сцена във филма „Титаник”
6.50 часа Момичето спасител прави коремни преси. Заболява ме корема. Депресиран съм. Нямам никакви спомени кога за последно съм правил коремни преси. Не помня и кога направих този корем. В същото време Helloween пък ми правят серенада с програмното си парче „Future world”. Ела, ела с мен в света на бъдещето, бе...ме призовават, а аз си мисля, че някой ден ненужните кореми ще се топят с хапчета, а не с коремни преси.
6.51 часа Правя още две три снимки на изгрялото слънце, на вълните и на момите, които медитират на плажа. Същевременно казвам „здрасти” на пети или шестия познат по алеята. Ей, човек няма уединение и това си е.
6.52 часа Допълзях някакси до прочутите бургаски „Капани”. Първата смяна пенсионери е сменена от втора смяна господа и малко дами, които пийват първата бира за деня или сърбат супичка, чай или кафе по никое време. Минавам покрай някакъв ресторант и видяното отражение в прозорците му изобщо не ми харесва. Хвърлям суетно поглед и установявам, че изглеждам безумно. Продължавам своя костенурски маратон към „Солниците”. За протокола. Дотук съм пробягал към 4 км. Направил съм 8 снимки. Нито едно селфи!!! Чул съм 7 или 8 песни. И съм изгорил сигурно към 50 калории. Или най-много 5.
6.55 часа В древни времена това е било асфалтов път. Сега е нещо прашно, изровено и занемарено. Бягането тук е екстремно удоволствие. Може да изкълчиш глезен или да получиш задух от облаците прах. Минавам покрай бившия Евин плаж, после покрай бившия Адамов плаж. Не знам какво би накарало някой мъж или някоя жена, за да разположат снагата си точно на тези места. Отвратителни са. Зад мен пърпори стар „Опел” и ме принуждава да нагазя в пясъчните наноси върху пътя. Не се оплаквам, защото иначе трябваше да заприпкам по железопътната линия.
7.00 часа Ей, къде са солниците. Виждат се там в края на пътя. А в дясно група мургави сънародници от Ямболска област са дошли на плаж. Част от тях спят по колите, други са по храстите за утринно освобождаване на напрежението, а трети са вече по плажа. И пият кафе.
7.05 часа Бога ми. Ужасно съм потен. Пие ми се вода страшно много и... с извинение, пикае ми се. Грохнал ведомствен автобус ми бибитка, за да му дам път. Скачам като антилопа встрани и изчаквам грозното МПС да отмине. Разнася се миризма на дърт дизел. Как е минал технически преглед тоя? По седалките му равнодушни солодобивници се клатушкат на път към работното си място.
7.10 часа Този е луд. Наистина е пълен лудвиг. С вълнена шапка и с шушлеково яке в жегата. И си бяга. Машина е. Не човек, а желязо. А на мен ми се пикае.
7.17 часа Едва пъпля в тази горещина. Две девойки препуснаха покрай мен и се изгубиха в далечината, а аз се самозалъгвам, че бягам. Всъщност пълзя. И честно казано приемам като подигравка това, че Pink ми пее на ухо в слушалките “You are fucking perfect to me”. Минавам покрай пример за шокираща инвестиция. Някой е построил луксозна жилищна кооперация насред нищото до солниците. Част от облицовката на стените се е свлякла. На никой не му пука явно, защото и никой не живее тук. Стаите са празни. Тоалетните също. А на мен ми се пикае вече зверски. Иде ми да се слея с природата в папура из Атанасовското езеро, ама пусти срам. Стигам до портала на „Солниците”. Правя тромав кръгом, а коляното ми гневно изкърцва заради усилието.
7.20 часа Онзи лудвиг с вълнената шапка минава в бодро темпо край мен. Имам усещането, че е бягал до Поморие и сега се връща обратно до Созопол. Задминава ме и изчезва някъде напред. Май наистина това моето не може да се нарече бягане. След малко стройна MILF-ка се разминава с мен, а аз преплитам нозе. Атлетката е като от списание за спортни стоки, а аз като илюстрация за фалирал магазин за дрехи трета ръка. Но пък в бягането всички сме равни.
7.30 часа Вече съм почти към края. Наближавам паркинга до Капаните. Виждам една позната. Махвам и срамежливо с ръка и с крака и се изнасям максимално бързо към Цурка. Ами да. То това остава. Да се доближа до жената и да я облъхна с миризма на престарели маратонки и потни шорти. Как пък да не. Последни 100 метра. Я да пробвам спринт. Тц...отказах се. Нищо не става. Минавам в подходящото за мен темпо на преуморена кобила. Добирам се до колата си. По небето се стягат щъркели за дълъг полет. Краят лятото е в краят на ятото ...птици, които отлитат. Пали от раз. А аз почти съм угаснал. За протокола. Пробягал съм или по-точно пропълзял съм между 7 и 8 км. толкова разстояние за близо един час. Изобщо не е за хвалба. Може пък възрастта ми да е облекчаващо излагацията обстоятелство, а?
Слава богу, никой не ме е снимал, защото снимките в мрежата щяха да бъсат унизителни. И като се замисля, че братовчедка ми Климентина и нейният мъж Бобо бягат за удоволствие 100 км. дистанции за време..., ми иде да се разжалвам доброволно и да се откажа от статута си на самотен бегач на дълги разстояния и да се самообявя за самотен рогач на къси разстояния. Някой път обаче ще ви разкажа как пробягах трасето хотел „Цурка”, хотел „Приморец”, Сарафово и обратно. Беше едно невероятно двучасово пълзене. Накрая направо ми се разлепиха маратонките.
автор: Красимир Калудов
Коментари
