"Гледам тъмните им силуети. Брадите им се развяват от вятъра. Не зная нищо за тях освен това, че са пленници, и тъкмо това ме покъртва. Животът им е безименен и без вина, ако знаех повече за тях, как се казват, как живеят, какво очакват, какво ги измъчва, вълнението ми би имало някаква цел и би могло да се превърне в състрадание. Но сега долавям у тях само болката на живата твар, страшната мъка на живота и жестокосърдечието на хората.
Една заповед е направила от всички тези кротки същества наши врагове, друга заповед би могла да ги превърне в наши приятели. На някаква маса подписват къс хартия неколцина души, които никой от нас не познава, и години наред нямаме по-висша цел от това, върху което в друго време тежи презрението на света и най-страшното му наказание"
Днес, докато някои българи възторжено се прехласват и възторгват пред един военен парад, изпълняващ ролята на реклама на средства за унищожение, можем да прелисктим страниците на едни военен роман, озаглавен "На западния фронт нищо ново". В него авторът му Ерих Мария Ремарк пише не само за ужасите и безсмислието на войната, но и за копнежа по мира...За неумолимата смърт. За празноглавите войнолюбци също.
Коментари