"- Имах една жена, Демире... Красива жена, силна. Много достойна. Когато я изоставих, вървя дълго след мен. Като Мария- Магдалена след Христос. Продължаваше да вярва в мен. Вярваше дори в нещо, което аз отдавна бях забравил, че нося. Беше надскочила гордостта.
Тогава я мразех, тежеше ми тази нейна любов. Много по- късно разбрах защо. Защото не можех да обичам като нея. Не бях се научил. Бях свикнал да ме обича. Мислех, че ще ме обича каквото и да се случи. Когато един ден осъмнах без сянката й зад гърба си, усетих самота, каквато не бях изпитвал. А разбрах какво е истинска пустота, когато я видях, прегърнала друг.
- Потърси ли я?
- Не. След като се страхуваш да обичаш, не ти се дава и смелост нито за битка, нито за извинение..."
Минутата за размисъл днес е извадена от книгата на Мария Лалева "Живот в скалите". Цитатът навярно разтваря душевни рани за мнозина, но показва и пътя за тяхното изцеление.
Коментари
