Според вас за колко време едно съобщение може да пратено от „Трапезица” до прочутия блок „Поморина” в Бургас? За небургазлиите да поясня,че става въпрос за разстояние приблизително около 1000-1200 метра по права линия?
Да, знам, ще кажете, че едно съобщение ще достигне от подателя до получателя за една секунда, изпратено чрез смартфон или компютър. И ще сте прави, но и същевременно няма да сте прави.
А за колко време ще се изпратят две съобщения, ами три?
Еее, въпросите станаха повечко и затова е време за отговори. Ето ги и тях.
Някъде в началото на 80-те години през един слънчев ден, а може да не е бил слънчев, но поне си спомням, че светлината беше дневна, та в същия този ден моят родител се поизправи от ъгловия диван, където се излежаваше, прекъсна детските ми занимания и ми нареди да отида до чичо Кольо и да му кажа...е, вече съм забравил какво точно. Тук съм длъжен да разясня, че „да отидеш до чичо Кольо”, означаваше да се прекоси някакво разстояние от точка А до точка Б на собствен ход, а не с такси или с автобус или с велосипед.
Първо се опитах да обясня, че чета интересна книга, но баща ми беше непреклонен. Трябвало бързо, ама много бързо да отида и да кажа...е, вече ви разказах...
Мда...и аз припнах по около еднокилометровата дистанция. Отидох в прочутия блок „Поморина”, намерих чичокольовия вход, качих се пеша по тъмните му стълби, защото се боях от асансьорите, позвъних на чичокольовата вратата, въпросният чичо Кольо ми отвори, казах му какво ми е казал да му кажа баща ми и той даде отговор. Целият ангажимент дотук ми отне някъде около 15 мин. И по обратния път още толкова...общо около 25-30 мин за пренос на данни, демек за предаване, получаване и пренасяне на едно съобщение.
После окрилен от добре свършената работа запрепусках към домашното огнище. Там баща ми ме посрещна навъсено от дивана, където лежешком саботираше развитото социалистическо общество и с него влязохме в нервен диалог, който общо взето може да се изчерпи с тези реплики
Баща ми строго: Каза ли му?
Аз ентусиазирано: Казах му!!!
Баща ми нетърпеливо: И той какво ти каза?
Аз леко неуверено: Ами, каза ми, да ти кажа...ъъъ...
Баща ми: Аз нали ти казах да му кажеш....., а ти защо си му казал ......, а не си му казал ...нищо не става от тебе...но така е, защото не сте научени на труд. Хо, хооо, на бай Йордан момчето мие волвото на баща си, а ти ми се излежаваш по цял ден и ми четеш книги. Човек не нищо не може да разчита за тебе.
Аз виновно: ами...ъъъ...
Баща ми ядосано, почти изправен от ъгловия диван: Слушай ме, сега какво ти казвам. Връщаш се при чичо си Кольо и ще му кажеш, че съм казал да му кажеш, а той да ти каже, пък после се връщаш и ми казваш какво ти е казал...и т.н
И денят може да е бил слънчев, но на мен вече ми беше все едно, но пак на бегом в лек галоп преминах еднокилометровото трасе между „Трапезица” и прочутия не само в Бургас блок „Поморина”. И пак позвъних на вратата на дома обитаван от чичо Кольо и фамилията му / всъщност какъв изобщо беше тоя чичо Кольо и защо беше толкова важен за баща ми, хич не помня/, казах му какво ми е казал да му кажа баща ми и той ми каза какво да кажа, че е казал да кажа на баща ми и пак запрепусках обратно към дома ми, където предизвиках нови крясъци и истерии у моя родител, защото казаното от мен на чичо Кольо и казаното от чичо Кольо на мен, което аз от своя страна казах на моя родител изобщо не се хареса на баща ми и той отново закрещя с пръски пяна на уста.../ама, де да съм знаел тогава да му кажа на моя отец да спре да се друса с чесън/
..и вярвате ли или не, прати ме за трети път да кажа и да ми кажат. А аз си казвах, че когато стана голям и имам деца, никога няма да ги подлагам на такива кретенщини. Никога.
Сега някой от вас вероятно ще се пита, защо баща ми не се е обадил по телефона на изключително важния за планетата чичо Кольо и лично да му каже, каквото има да му казва, ами праща мен. Логичен въпрос, но елементарен отговор. Във времето преди 1982 год...у дома нямахме телефон, защото още не ни беше дошъл редът да имаме телефон. Всъщност нито един човек в нашия блок нямаше телефон, защото на целия блок не му беше дошъл ред да вкуси от тази благина на цивилизацията. След време все пак ни прекараха телефон, ама той беше дуплекс, демек поделен поравно между нас и съседите и когато те говореха, баща ми ми казваше, да отида и да кажа на съседа, че му се налага „Спешно” да звъни на някого и съседът да бъдел така добър да прекрати разговора си. Така в онези аналогови времена и телефоните не решаваха напълно трудностите с пренасянето на информацията. Кажи речи до казармата препусках в различни посоки, за да кажа на някого какво е казал баща ми и да му върна в резюме отговора.
И защо ви разказвам всички тези мухлясали спомени ли?
Ще ви кажа. При това без да ви карам да бягате донякъде.
Онзи ден, докато преминавах по коридора на апартамента с леген в ръце/ за да прибера прането в легена, понеже жена ми каза да го прибера, че да не избелеят дрехите от слънцето/, от стаята на сина ми се чу
Ю, факин, стюпид идиът!!! Аве, чуек...внимавай, ве!!! Идва от храстите, ве!!! Рън, рън, ю мъст гоу!!! Мадъ факъ!!! Итс вери дейнджъръс, мен!!! Ще те убие, бе...ъффффф, че си тъп!!!
В първия момент се стреснах и почти щях да изтърва легена на пода, ама после проумях, че първородният пак е потънал в поредната мултиплейър игра с негови връстници от цял свят и се ругаят на български и английски език.
И точно смятах да отворя вратата на стаята му с тежък шут като герой от играта Call Of Duty и се сетих за деня, когато аз трябваше да вляза в ролята на SMS, email, куриер, писмо и пощенски гълъб едновремено.
Тогава намерението ми да вляза в стаята на сина с взлом и да разтуря интернет седянката се поизпари.
Замислих се...
Казах си, че всъщност няма за какво да се сърдя на кръвта от кръвта ми, че докато стои пред компютъра, си играе някаква шутърска игра, изпраща и получава съобщения, пише мейли, чати по смартфона си и общува с целия свят. Дори не му се налага да търчи от един жилищен комплекс и да казва на някого какво съм казал аз и да търчи обратно, за да ми каже какво са му казали на основата на казаното. Усетих как ме изпълва лека завист, че той може да изпраща или да получава инфомация до човек или от човек, намиращ се на десетки хиляди километри оттук, а аз в моите невръстни години трябваше да препускам като изоглавена овца от „Трапезица” до прочутия блок „Поморина” за да кажа на митичния чичо Кольо какво е казал баща ми и той да ми даде отговор. Да, завиждам на сина ми, но...но да ми стои цял ден тука пред тоя компютър, а на братовчедка ми Мимето дъщеря и, която е малко по-голяма от него, да работи...ааа, не, да ги нямаме такива.
Отворих вратата на стаята му, влязох вътре и се получи следният диалог.
Аз строго: Вики, ставай от компютъра и отивай да купиш два хляба, Бързо, чуваш ли!!!
Първороден син разсеяно със слушалки на главата: Уффф, тате, не мога сега, ще ме убият
Аз още по-строго, доколкото може да бъде строг един баща с леген за пране в ръце: Веднага, ставай и отивай, иначе ще ти спра интернета / майка му винаги използва тази заплаха и действа/
Първороден син: Уффф, ай чуек...ще ходя за хляб
И свали слушалките си от главата, изгледа ме презрително....и от слушалките се дочу някакъв хор от проклятия и съболезнования, посветени на тъпите бащи по света и у нас
И тръгна синът ми за хляб, а аз...
Ами аз като син на баща си зачаках до вратата да се върне и да видя дали е взел от онзи хляб, който му бях казал да вземе.
Само да е взел друг хляб, ще му кажа аз на него. Като нищо ще го върна пак до магазина.
Хм...дали първородният се е заканил след време никога, ама никога да не кара децата си да ходят някъде?
автор: Красимир Калудов
автор: Красимир Калудов
