различно 23 сеп. 2012 2012-09-23 2019-07-13

Burgas Reporter Ltd.

Несломим италианец на инвалидна количка пропътува 1 млн. км.

Подобни срещи като тази с Антонио Арачи могат да накарат всеки човек да осъзнае колко абсурдни са страховете ни, колко измамни могат да бъдат целите ни и колко безмислени са понякога нещата, към които с цената на всичко се стремим.

Още щом го видите и ще разберете, че Антонио е позитивен, усмихнат, енергичен, умен и много упорит човек. В стари времена такива хора като него са правили велики географски открития или са покорявали нови светове. В нашия случай той е открил България. Дошъл от родната си Италия у нас преди седем години и останал. Не го планирал. Просто го направил. После създал бизнес, занимавал се с търговия, имал  строителна бригада, която след срива на строителния сектор „замразил”, а в момента притежава магазин за хранителни стоки. Пътува много из цялата страна, среща се с много хора и...предполагам, че в казаното дотук едва ли виждате нещо чак кой знае колко необичайно. Ако обаче ви кажа, че Антонио е неподвижен и се придвижва с инвалидна количка, тогава?

По-добре не бързайте с изводите, защото със сигурност няма да изобщо да се доближите да истинския образ на този необикновен човек.  Животът на героя в тази българо-италианска „повест за истинския човек” се разделя на две. До 18 годишната си възраст Антонио бил здрав, силен, бърз и динамичен младеж от Римини с огромна слабост към пътешествията. Така през един ден тръгнал на поредното странстване на автостоп. Разказва, че правел това много пъти, защото му било интересно. Така се запознавал с интересни хора, стигал до интересни места. Пак му провървяло. Спряла кола и шофьорът му казал, че ще го закара точно там, накъдето е тръгнал. Но съдбата решила друго. На един остър завой автомобилът излетял от пътя и както казва Антонио, се завъртял като перална машина. Само че в тази жестока центрофуга се премятало не пране, а тялото на младежа.

Жестоката катастрофа счупила гръбнака му и го превърнала в инвалид...в човек върху количка. Нищо не е случайно, нищо не се случва ей така – споделя философията си Антонио и разказва, че когато станала катастрофата и се събудил след операциите в болницата, си дал сметка, че всъщност не трябва да се оплаква и да плаче, защото всъщност е голям късметлия, щом е жив. Така борбеният и жизнен младеж решил да изживее живота си, да се наслади на всеки миг от него, вместо да се предаде на депресията и отчаянието. Не мисля негативни неща, за да не ми се случат негативни неща – обяснява ни усмихнатият оптимист и леко замислено ни казва, че изобщо не се усеща като различен човек заради количката. Дори понякога направо забравял, че тя съществува.

От онзи момент вече са изминали 20 години. Днес момчето се е превърнало в млад, хубав мъж, който живее в един от кварталите на Бургас. Разказва с усмивка за своите бизнеспроекти и начинания в България. До скоро е давал хляб на няколко човека в своята строителна бригада, дори се хвали с това, че неговите майстори са направили ремонта на училището и на кметството в доскорошното китно село и сегашен квартал. Днес сръчно и пъргаво лети между стоките по рафтовете в своето магазинче и сякаш изпълва света около себе си със светлина. Рядкост е да срещнете такъв усмихнат и ведър човек. Още по-рядко е да се срещнете с такъв усмихнат и ведър човек в подобно положение. А между един продаден хляб и пакет захар Антонио говори с възторг за многобройните си пътувания из Европа, в Мексико, в Мароко и забележете всички тези пътешествия са се случили след катастрофата. Изминал съм близо 1 млн. км. на автомобил – хвали се героят в българо-италианската повест и между другото споделя, че преди инцидента е бил рали състезател, дори е имал състезания на сняг заедно с шампиона от Формула 1 и ас от Ферари Клей Рагацони.

Заради контакта си с толкова много култури и хора по света или заради своята любознателност Антонио говори свободно английски, френски, испански, немски и български, при това може и да пише и да чете на български и със сигурност знае столиците на повечето европейски държави за разлика от някои родни ВИП персони. И като всеки италианец е луд на тема автомобили, в света на футбола признава единствено Ювентус, а в кухнята...тук сте познали...готви прекрасно. Поне така казва, но нямаме причина да не му повярваме. Говори, усмихва се и буквално лети от тротоара към магазина си, продава нещо и се връща светкавично при нас. Докато си говорим, покрай нас минават млади и стари и поздравяват своя Антонио. А хазайката му споделя, че италианският младеж е като неин втори син. Мечтаела да спечели от тотото, после да вземе своя български първороден син и любимото си момче от Италия и да пътуват заедно, защото той щял да бъде най-сигурният водач по света. Покрай магазина минава млада майка с момченце в бебешка количка. Обяснява, че ще ходят при лекаря за имунизация и казва на детето си „Махни с ръчичка на чичо Тони” Момченцето гледа строго и Антонио започва да се смее от сърце. После обяснява, че малкият сигурно си мисли за инжекцията и хич не му е до поздрави.

Към нас се присъединява една висока, изправена белокоса дама. Галантният италианец я хваща за ръката и ни я представя. Нарича я моята леля и добавя, че това е неговата осиновена леля, т.е взел я при себе си. Тя му помага в домакинството и той на нея. Жената срамежливо ни поглежда и ни казва, че двамата много си помагат. Споглеждат се един с друг и усещането е толкова хубаво, че сякаш с кожата си усещаме как светът се изпълва с любов.

Антонио споделя, че е обиколил много страни в Европа, но България му е допаднала най-много. Не е сигурен обаче, че ще остане тук завинаги. „Животът е много кратка” казва той и добавя, че иска да види много страни, много хора и да пътува, защото до момента е видял една малка частица от всичко онова, което си струва да се види по света. Признава, че е посетил много български кътчета. Последното му откритие е Хасково, което определя като много хубав град. Питаме го знае ли, че близо до Бургас има стар римски град Аква Калиде и той отвръща, че не е ходил, но сигурно е надушил римския му произход, щом е дошъл тук. Разказва ни, че понякога се чуди на българите, които изобщо не оценят каква хубава природа имат и как я унищожават. Питам ги, защо хвърляте боклуци по улиците и по тревата, а те ми казват, че ако те не го правят, друг ще го направи и затова няма смисъл да пазят – накратко споделя своите социологически проучвания за липсата на екологична култура сред някои наши сънародници. Логично е да питаме нашия пътешественик дали  българите и италианците си приличат и той през смях ни отвръща, че тук хората са като в Южна Италия. Така ли...ами нали една италианска партия искаше да отдели Северна Италия в отделна държава – подкачаме го ние, а той след нов взрив от смях отвръща, че лидерът на Северната лига бил женен за сицилианка и това обяснявало антиюжняшките му настроения. После махва с ръка и оставя политиката извън разговора.

Антонио иска да обикаля по бургаските и българските училища и да разказва на децата колко важно е да бъдат внимателни на пътя и то не само докато са малки, а и като станат големи и от пешеходци се превърнат във водачи на превозни средства. Убеден е, че когато за това говори човек, който в резултат на произшествие на пътя е в инвалидна количка, въздействието върху децата, младежите и възрастните ще бъде по-силно и запомнящо се. Сигурен е в това, защото вече го е правил в Италия, където с екип от съмишленици са провели стотици такива срещи.

Дано се случи и тук в България, защото ви гарантираме, че ако Антонио се изправи пред децата, те ще го гледат право в очите и ще го слушат притихнали и ще запомнят всяка негова дума. Така както ние го гледахме и слушахме през цялото време. Е, вече сигурно го познавате поне малко. Той е Антонио Арачи, един прекрасен и много силен човек, на който можем наистина да се възхищаваме.

И когато му казваме „Чао”, се надяваме, че пак ще имаме повод да го видим, защото всяка минута с него, ни изпълва с надежда.  

автор: Красимир Калудов         

Коментари

различно ...


култура ...


ориентири ...