Мария Касимова-Моасе едва ли има нужда от представяне. Освен, че е изключително добър журналист и експерт по етикет, тя е и великолепен разказвач… от онези, които успяват да скъсят дистанцията, да приласкаят слушателите, да ги накарат да се почувстват уютно… Бургаската публика имаше възможност да се убеди лично в това, тъй като Мария Касимова представи на местна сцена своите „Свободно падащи истории”. Нещо повече – това слънчево бургаско момиче стана кръстница и беше пръв гост на най-новата инициатива, подета от Клуб „Модерен театър” – „Писта за артиста”. Пред „Бургаски репортер” Мария Касимова – Моасе сподели какво е да си орисница на някого, лесно ли е да си разказвач, и кои истории не бива да бъдат разказвани…
-Вие сте кръстница на инициативата „Писта за артиста”, която клуб „Модерен театър” в Бургас поде. Смятате ли, че ще бъдете добра орисница на проекта?
-Аз съм кръстница на двама души досега. Едната от тях е Наталия Симеонова, която, както знаете, е един успял и много добър човек, една журналистка с име и неоспоримо достойнство и капацитет. Другата ми кръщелница е моя приятелка и състудентка, която стана прекрасен учител по български език и литература, когото учениците - нейната публика - безкрайно обича и уважава. Та от този мой опит на кръстница имам основание да кажа, че съм една добра орисница (усмихва се). Пък то и мястото си е заредено с толкова хубава енергия, че само ще си завоюва зрители и вглъбени в него хора. “Писта за артиста” пък е един наистина забележителен проект, който ще дава криле и космодрум на всякакви интересни и алтернативни артисти, на хора, които заслужават да бъдат видени, но не навсякъде имат възможност да си осигурят сцена, защото не са масови звезди или не могат да си го позволят чисто финансово. Бургас е град, който обича артиста и артистът обича Бургас, така че имаме всички фактори, за да очакваме проектът да е повече от успешен… и артистите да политат по пистата напред и нагоре, към звездите.
-Във времена на политически сътресения и пандемия, къде е мястото на културата? Подходящ ли е моментът да се раждат подобни инициативи?
-Винаги е подходящ момент за култура. Не знам защо ни беше вменено през годините, че първо трябва да си сит, а после да мислиш за култура. А едно време, когато хората са драскали разни рисунки по стените на пещерите, със сигурност не са били нито по-сити, нито по-сигурни или защитени. Така е било и с ловците, които са се прибирали и около пещерния огън са разигравали сценки, за да разкажат какво са преживели. Така е с бедния овчар, който си свири с уста или си дялка малко дудуче, за да му прави компания из полетата. Пък и той не е бил винаги щастлив, доволен и без страхове или проблеми. Така че изкуството и културата живеят паралелно с делничния ни живот. Изпълват го и са нужни точно толкова, колкото е нужна и храната, и водата. Пък и като ти е тежко, като погледаш хубава картина, като си попееш или танцуваш, като отидеш да изгледаш един хубав театър или кино, та вземе, та ти олекне. И виждаш, че светът е по-широк, и по-пъстър и твоето малко тясно и стъмнено пространство е капсула, семенце, което може да разцъфне. Културата също така е начин на водене на политика. Защото тя създава усещания и емоции, а те са най-неизтриваемото нещо в душите ни. Град като Париж например, само по начина, по който изглежда, те кара да чувстваш истинска възхита от френската култура и могъществото на тази държава, не е нужно нито да слушаш речи, нито да четеш информация. Защото ходиш по тези булеварди и преживяваш красота и величие. Ето това нещо, ако го разберат нашите политици, ще оценят културата като най-доброто оръжие за правене на политика. Но май ще почакаме още доста, като гледам…
-Какво е усещането да застанете пред бургаска публика? Чувствителна ли е тя, лесно ли се получава диалогът с нея?
-О, то за мен е като да застана да играя пред семейството си. Хем ти е спокойно, защото са си “вашите”, хем малко те е страх, и малко те е срам, защото те си те познават най-добре и ако малко дадеш фалшименто някъде, те ще го усетят. В Бургас хората имат култура да преживяват изкуство, имат нужда от него и основателно самочувствие да живеят в истински инкубатор на таланти. Така че не е лесно, но в същото време е и много приятно. Особено след края, когато и аз не знам точно как е минало и успяла ли съм да спечеля хората, да ме чакат, за да ме прегърнат… това е несравнимо. Това е признаване в статус, това е рицарско звание.
-Безспорно, Вие сте невероятен разказвач, има ли обаче премълчани истории, такива, които биха били интересни за публиката, но въпреки това ревностно пазите за себе си? Как избирате кои истории да споделите?
-Има и такива истории, разбира се. Имам истории, в които изобщо не се харесвам. Някои от тях споделям, но някои предпочитам да затворя някъде дълбоко. Имам истории, които се отнасят до други хора и аз не искам да ги нараня, като ги разкажа. Има и истории, които бих искала да разкажа и съм сигурна, че ще помогнат на много хора, но не го правя, защото те ще притеснят децата ми. Всеки човек си има негово скътано място. И това е нормално - ние преживяваме, заради себе си, а какво искаме да споделим е друг въпрос. И какво можем да споделим - съвсем пък друго. По време на спектакъла пробвам и често включвам истории, които не съм разказвала преди. Виждам как реагират хората на тях и не е рядко да си ги прибирам обратно „в торбата”. Има истории, от които ме е срам, защото съм била прекалено глупава или съм реагирала неадекватно. Изборът на това какво да разкажеш, също е история. Често хората ми казват: “ама как така всичко си казваш и как така искрено?!”. Първо, не всичко си казвам… И второ, това, което реша да кажа, го казвам така, както е било, искрено. Иначе, ако ще си послъгваме и нагласяме, няма никакъв смисъл. Животът пише живи и истински неща, ние сме му задължени да ги предаваме така, както са се случили.
-Кои истории са по-лесни за разказване – веселите или тъжните?
- Според мен е по-трудно да разсмееш някого. Така смяташе и баща ми, актьорът. Хората плачат лесно - те са чувствителни, често потискат нуждата да се оставят на сълзите и когато им подадеш нещо малко и много емоционално, те просто удобно полагат в него цялостната си нужда да изхвърлят тъгата и напрежението. Със смеха не е така. Хората се смеят на нещо конкретно, което на много по-късен и осъзнат етап реферират към свои случки. И когато го направят, могат например да се обидят, вместо да се разсмеят. Или да не реагират, защото ще се почувстват застрашени. Така че да разсмееш е голямо майсторство. Най-трудно се правят лесните неща, нали знаете?
-Какво е нужно да притежава човек, за да бъде добър разказвач – освен дар слово, разбира се?
-Въображение. За да може да си представя, докато разказва, и да се опитва с думи да предаде това, което си въобразява.
Чувство за ритъм. За да умее да води хората из разказа, без да ги отегчава или измъчва с прекалени подробности и свои интерпретации.
Самоирония. За да не се приема насериозно и винаги да е в онова състояние на пръсти, когато целият си нерв, който трепти с историята и нейните съпреживяващи.
И любов към хората. Защото разказването на истории е проява на любов към другите. Желание да им споделиш, да ги накараш да те слушат, да ги приласкаеш като деца. Магично нещо е разказването! То е словесен акт на любов. Съпричастност, съчувствие, съпреживяване. Прекрасно е!
Интервю на Марина Костова
Коментари
