Ако не беше този проливен дъжд, нямаше изобщо да видя стария уличен телефон.
Дъждът се лееше, аз стоях под навеса до входа на едно предприятие и се чудех какво да правя и …
…и съзрях нещо на стената на сградата. Дори не съм сигурен, кога за последно съм виждал такова древно средство за комуникация. Напълно бях забравил, че са съществували в този си вид..
Може и да не вярваш, млади ми читателю, но някога се свързвахме един с друг главно чрез улични телефони. Също като Нео.
Но като гледам този апарат, няма шанс за Нео. Телефонът не работи. Няма сигнал…
Какво е Нео?
Правилният въпрос е „Кой е Нео“
Не е прах за пране, а името на главния герой от филма „Матрицата“. За протокола, филмът беше тотален хит в началото на този век. Изтегли си го от Мрежата и си го гледай.
Но съм сигурен, че няма как Нео да използва този уличен телефон като портал към кораба майка на бунтовниците, защото…
Питаш ме какво е уличен телефон ли? И защо няма тъч скрийн?
Ами, защото преди телефоните имаха шайби, а не тъч скрийн.
Какво е шайба ли?
Сядай. Ще ми е нужно доста време да ти обясня.
По всичко личи, че трябва да се върнем с теб в миналия век. Тогава телефоните бяха съвсем други, не като твоя.
Не, нямаха операционна система. И памет нямаха. Връзка с интернет? Че тогава никой от нас не е предполагал, че ще има интернет.
Едно време уличните телефони бяха основната връзка с хората и с институциите. Защото през първата част на 80-те години не всяко семейство имаше домашен телефон. Затова баща ми ме е пращал безброй пъти да ходя до един такъв телефон, монтиран на стената на съседния бл. 57 в бургаския к-с „Братя Миладинови“ , за да звъня на негови приятели. Или пък ми нареждаше да прекося на бегом разстоянието до съседния комплекс „Славейков“, за да предам лично съобщение на някакъв чичо Кольо. Бях разказвал веднъж тази история ето тук.
А веднъж посред нощите ме изпрати до портала на стоящия отсреща кабелен завод, за да телефонирам от кабинката на пазача до „Бърза помощ“ и да извикам у дома лекарски екип, че майка ми имаше много висока температура.
После в началото на осемдесетте години в нашия жилищен комплекс телефоните се появиха масово и по домовете. Пристигнаха някакви техници от пощата и ги инсталираха наред. Беше голям празник.
Направо се чувствахме като новоприети и пълноправни членове на цивилизацията. Друго си беше да кажеш „обади ми се по телефона или ще ти се обадя по телефона“
Дори си спомням, че нашият номер беше 3-33-57. А на един приятел му казвахме вместо Николай, Агент 3-11-50. Това беше неговият домашен номер и така го наричахме. С цифров код. И до днес така го наричаме. Агент 3-11.
Поставиха ни домашни телефони, ама …с едно важно условие. Малцина имаха директен телефон, повечето бяха „дуплекси“.
Ще ти обясня какво означаваше „дуплекс“. То е нещо, като…услуга, ама с по-ниско качество.
Иначе казано ако твоят съсед се заговори с някой негов приятел, ти ще има да чакаш през цялото време, докато се освободи дублираната линия. Горките ни съседи. Постоянно идваха да ни звънят на вратата, за да ми кажат, да помоля баща ми да спре да говори, че да могат и те да се обадят.
А баща ми гневно отвръщаше „Какво толкоз, бе. Говорил съм един час най-много“ Тогава минута разговор струваше, ако не се лъжа 1 стотинка и подобни страдащи от логорея граждани говореха до премаляване.
Но уличните телефони бяха разположени на всички възможни възлови места. Имаше такива апарати на открито по фасадите на сградите, имаше и в телефонни кабини по улицата. Кабините навън поне даваха някакво относително уединение, а откритите телефони правеха свидетели на твоя разговор няколко души от опашката зад гърба ти. Нали си представяш как звъниш на гадже и докато говориш, зад гърба ти всички слушат какво казваш.
Въртиш шайбата и ти дава сигнал „заето“. И така може да е с часове. А зад гърба ти нервничат, докато ти държиш мръсната слушалка, ухаеща на слюнка.
Същевременно ако звъннеш на домашен телефон, никой там нямаше как да знае, че си го търсил, защото …ами, нещата не стояха като днес. Имаш си неприет разговор, ама нямаше как да знаеш това, защото никъде не се записваше.
Освен странните домашни и улични телефони, имаше и „кабини“ в пощенските клонове. Там се поръчваха междуградски или международни разговори, по някое време телефонистката призоваваше поръчителя с нареждане от типа на „Разговора с Плевен в пета кабина“ „той се напъхваше в някаква супер тясна кабина-капсула и започваше едно крещене, викане, за да надвикаш говорещите във всички останали кабини.
Нали си представяш нелепата ситуация, в която крещиш „Майко, имам двойка на изпита по „Възрожденска литература“, защото ми се падна тема за стиховете на Еленка Мутева“ и цялото фоайе в пощенския клон чува това и всички си мислят, че си абсолютен тъпак, щом не знаеш стиховете на пустата Еленка, която уж е първата българска поетеса, ама стиховете и са …абе, не биват никак, да знаете. Всъщност аз крещях подобна информация като на майка ми като студент в Шумен, за да и кажа ,че имам двойка на изпита по старобългарски език. Цялата поща там, а може би и хората на улицата чуха съобщението ми, което удостоверяваше, че съм неумен и не мога да науча този предмет.
Или недай си боже да се наложи някоя жена да крещи на мъжа си или сина си моряк в кабината „ Как така не било сифилис, бе??? Какво, не било сифилис? Какъв сифилис? Ще те убия. Гъбички…какви гъбички, ало, ало нищо не чувам. Шегуваш се??? Не те е срам…децата са добре, да имаме пари, бойлерът протече, а на Ванчето им излезе вноската за кола…“
А чакащите във фоайето първоначално са наострили уши заради сифилиса и гъбичките, а после разочаровано са се кротнали, когато са разбрали ,че е било шега, ама пак са се оживили заради протеклия бойлер и вноската за кола.
Какво е вноска за кола ли? Дълго е за обясняване. Общо взето човек даваше едни хиляда лева и чакаше десет години за „Москвич“ Какво е „Москвич“ ли? Питай баща си. Аз за телефони говоря.
В Бургас се сещам, че едновремешните телефонни кабини бяха във фоайето на Новата поща и по диагонал срещу Старата поща. И там тогавашният Нео се свързваше с кораба си чрез…телефонистки. Да, бе. Имаше такива служителки, които денонощно висяха пред някаква чудовищна стена с дупки и лампички с името Номератор. Само те си му разбираха и само те знаеха в коя дупка кой жак да пъхнат, че да се получи разговор.
Майка ми беше телефонистка и за нея беше шега работа да се свърже с човек, където и да е той, стига да има телефон до себе си. Да, бе. веднъж ме избра в караулното помещение в казармата, а след няколко години докато водех предаване в радиото, ми позвъни в ефир и ми зададе въпоса "Майче, закуси ли...или пак не си видял, че съм ти оставила стуринта сандвичи". Пък аз по същото време призовавах слушателите да ми звънят по някаква важна тема.
Имаше и още едно чудо при общуването чрез телефоните с шайби. Ставаха „преплитания“ на разговорите. Както си говориш с някой приятел и изведнъж в ухото започват да дрънкат някакви съвсем други хора. И току виж се започне едно гневно „Ало, ало…абе, затворете бе, не ви ли е срам да подслушвате чужд разговор“ ама, като знаеш, че после я се свържеш, я не и ти крещиш „Абе, затворете, бе“ и става страшно.
Аналогова епоха с аналогови телефони.
Хич не ми се смей тъй подигравателно.
Чудиш се как сме карали без музика в телефоните. Е, имахме. Имаше някакъв номер, набираш го и ти пускат песен. Имаше и приказки по телефона. Набираш друг номер и ти пускаха запис на приказки.
Телефоните тогава бяха за разговори, не за снимки. Снимките ги щракахме с фотоапарати.
Съвсем в края на деветдесетте и в началото на този век се появиха улични телефони с импулсни карти. Шефът ми в радиото ,където работех, ме прати на репортаж на улицата и ми нареди да включа в ефира някой минувач. Представи си какво беше изумлението на хората. Връхлитам ги , дърпам ги за ръкавите до уличния телефон и им навирам телефонната слушалка в ръката, пък им казвам, че са в ефир и водещият в радиото иска да ги пита нещо. Пълна идиотщина, нали.
После се появиха мобилните телефони. Наричахме ги „мобифони“ и бяха големи колкото тостер за печене на филийки. Бяха скъпи, ама много.
Както и да е. Те и по-късно „джиесемите“ сложиха край на мъките с уличните телефони.
Днес смартфоните имат всичко, всевъзможни приложения за обмен на информация, за разговори, за аудио и видео споделяне, за писане, за редактиране…за какво ли не. Ама, не ми ги хвали. Нямат шайба. Шегувам се. На никого не му е потрябвала шайба.
Е, дъждът спря. Ще си тръгвам. Оставям покрития с паяжини уличен телефон и затварям тази страница от историята.
Иначе ТУК можеше да прочетеш друга история със старите телефони.
автор: Красимир Калудов
Коментари
