Маус! Маус! Маус! – закрещя учителката по английски и пъргаво скочи на стола си, а от там върху бюрото. Наведе се и с луд поглед се опита да проследи притичалото мишленце. Разбира се, момчетата веднага се втурнаха да я спасяват, понеже това беше една доста красива и добра учителка, с пищни форми и предизвикателни деколтета, само някакви си десетина години по-възрастна от нас. Седях на последния чин, защото в нейните часове всички, ама всички момчурляци се нареждаха по първите редове, като ставаха страхотни микровойни кой да е точно срещу бюрото. Зяпах през прозореца и за пореден път се чудех, защо жените задължително крещят като видят мишка. Сякаш тоз гризач ей сега ще отвори гигантска тиранозавърска паст и ще ги изяде. Не проумявам, какво толкова! Малки, пъргави космарлятковци с дълги опашки, почти гарантирано безобидни, защото вече не живеем в чумни времена.
Да не би някакъв бог да прошепва на всички жени преди раждането им напътствия от рода: „трябва да крещиш, като видиш мишка; да обичаш да си хлепотиш лицето с боички; да умееш да готвиш мусака; и разни подобни неща, но задължително е да крещиш, като видиш мишка. Крещенето и по други представители на фауната, абе изобщо - писъците с повод и без повод , са задължителни, ако искаш да бъдеш истинска жена!” . Този бог нещо ме е пропуснал. Мен май много богове са ме пропуснали. Както и да е. Спомнях си тази ученическа случка, докато слушах сестра ми как повтаря в истерично възходящ тон: „Имаш мииишка? Тука идва миишкааа? В колко часа идва? Мишкаа?”. Беше дошла да пренощува в квартирата ми за ден два, но първото, което видя беше надписът ниско на стента „мишлето не е мираж”. И откачи. Предния път се беше въздържала да хлопне с чехъл стария ми паяк в банята заради забранителната бележка „не убивай паяка”, ама сега вече смяташе че съм минала всякакви граници. – Изгони мишката! – каза. – Както виждаш, няма я в момента. Идва когато си иска. И плюс това, не е просто мишка, казва се Малкович. Сестра ми качи на възможно най-високите места чантите си, дори обувките намести на кухненския плот, цяла нощ седя с вдигнати върху дивана крака, а когато се наложеше да отиде до тоалетната, притичваше и се оглеждаше по страшно комичен начин. Аз си се кикотех тихичко и чак сълзи ми избиваха от услилие да не ме забележи. Малкият Малкович, който незнайно защо предизвикваше големи писъци от сестра ми А мишлето беше Малкович. Появи се преди две години в една много тъжна вечер. Лежах в леглото си и плачех, задушавана от редовните си тогава екзистенциални кризи, гледах шарките на килима със замъглед поглед и то се появи! Цврък! Някъде откъм тръбите в кухнята доприпка. Застана пред леглото точно под погледа ми и заклевам се – вторачи се в мен за няколко секунди. А аз спрях и да дишам! Какъв сладък малък приятел! Малкович – кръстих го почти веднага. Не заради „За мишките и хората”, а защото такъв налудничав поглед има само най-любимият ми на света Джон Малкович. Мишлето се поразходи наоколо и скоро си отиде, а аз, гледайки го, съвсем забравих да рева и да подсмърчам.
От тогава започна да идва всяка вечер в продължение на почти две години. Случваше се да открия по килима една-две тиквени семки, или няколко слънчогледови. Аз не съм чопляч на семки и знаех, че Малкович ги носи и оставя. Никога не ми направи беля. Само веднъж нагриза пакетче какао и едно туристическо сапунче. Нищо повече. Не знам защо мишките обичат сапун. А аз всяка вечер се ослушвах за Малкович, радвах се, когато се появеше изпод мивката в кухнята и притичаше по килима, когато спираше да ме погледне и отпрашваше пак по неговите си пътеки. Вече не се случваше на заспиване да рева за всички вселенски несправедливости.
Мното обичам маусчетата. Много. Не знам кога ще мине модата на това, да се крещи при преминаването на мишка и изобщо – чак пък толкова да се воюва с тях. Всичко има своя смисъл, всичко. Това е от мен. До скоро!
