История с хвъркати пилета и с някои ...не съвсем хвъркати

Днес ще ви срещнем с нашия зоодетектив Nice Ventura. Пише под псевдоним, защото иска да остане скрит в хръстите, в короната на дървото, в скалите край морето, в планината, край реката и къде ли още не. Скрит, за да може да гледа с широко ококорени очи и с възхищение животинския свят и да ни разказва за видяното.
Е това е първата история на нашия зоодетектив. Запознайте се и дано ви бъде пирятно заедно с него и с приятелите му

Виждал ли си припаднало пиле? 

С комично вирнати крачета и ококорени очи - в началото ще помислиш, че мре. Обаче ако го оставиш, скоро ще се окопити и ще фръкне. Не е нужно да отидеш и да го гепиш и да го заобръщаш, опитвайки се да го поставиш на краката му като играчка. 

Или да почнеш да го поиш и пръскаш с вода, като някоя придворна дама. Не го прави, защото сърцето му може да се пръсне от страх.

Веднъж намерих лястовиче, току що паднало на едно кръстовище. Пльоснато, а човката му, още крехка, като млада мида, беше пълна с кръв. Под най-близката паркирана кола дебнеше заинтригуван котарак. Другите лястовички вече го бяха индикирали (или просто така правят при опасност за обществото) и вдигаха шум, летейки ниско и скоростно. Те, лястовичките просто не могат другояче май - все бързат. Ми то, и аз да съм на тяхно място, и аз ще бързам. Та, както и да е. 

Притича една жена от гилдията на доктордулитълците, общо са една-две тук на село. Помолих да ми донесе малко хладка вода. Капнах от пръста си капка в човката на лястовичето, то си отръска главата - ура! браво! Позачудих се къде да го сложа по-високо, за да се отдалеча и наблюдавам, така че да съм по-бърза от котарака, ако все пак реши да действа. Но в същото време протегнах и разтворих шепата си, а то отлетя - високо! Далече! Да! 

Отгледала съм и два гларуса. За единия ми казаха децата от улицата . Бил ранен, цял ден скитал. Открих го в аквапарка, та се наложи да мобилизирам човека от охраната да съдейства с покривка, одеяло... весела гонка беше. А гларусът, по-късно - Джонатан, се сети изедникът му, въпреки висящото си крило, да скочи и заплува в една от изкуствените реки. Че мятахме храна, че се лъгахме, че си правихме засади. 

Най-накрая пазачът скочи с якето си и ми връчи възмутен пернат вързоп. Сложих го в кашон, нахраних го с цаца, няма да кажа откъде я крадох, и на другия ден с помощта на приятелка го занесохме далеч на скалите. След дни го видях - отишъл в гората и се сприятелил с кучката Жужка - стара немска овчарка на стареца от даляна. Бяха комична гледка, вървящи заедно по пътечката. После разбрах, че тръгнал по плажа да проси храна от туристите. Шантав гларус. В края на лятото са го видели умрял. Най-вероятно нещо горско го е хапнало, ама поне така е честно - не е като да те гътне цивилизацията. Знам ли. 

Мога да разкажа още. За рехабилитационните пътешествия по скалите със следващия гларус- Ралф, който живя при мен един месец, за двата гълъба, тъпкани с глюкоза и антибиотик, за други пилета. 

Веднъж ми влетя млад ястреб в стаята. Беше красиво. Какво, по дяволите искате за мен да значи Пиле-печено-с-картофи!!!! или каквото и да е бившо живо нещо! с очи, с характер! 

Гларусът Ралф го намерих в един проливен дъжд, пак благодарение на децата. Просто в един момент те надушват, че си знаменит доктор Дулитъл и се почва великото спасяване на всичко. То не че иначе е иначе, ама децата са силни агенти на свободна практика. Та, гларусът Ралф го кръстих така, защото в последствие го разнасях в една чанта на баба ми - автентична, некомерсиализирана, без китайски дубликати, ретро чанта на Ралф Лорън , като на английската кралица, подарък от Америка. Даже баба ми я оцени по достойнство тази чанта и я вдигна за официална. Ралф не можеше да си стои на краката, търкаляше се като яйце и много драматично пляскаше с крила. Беше му ударено и замъглено едното око, имаше рана и на ноздрата.Наместих го в един леген с хавлия да му е мекичко и почнах да му слагам капки, да му изцвърквам по една баят спринцовка с глюкоза в човката и да го храня с бебешко пюре от сьомга три пъти на ден. 

Всеки ден го водех, скрит в прословутата чанта, на рехабилитация по скалите, да се учи да плува пък и да го хване солената вода. Беше весел събеседник на за плаж. Сутрин го хващаше щръклицата и решаваше че може да лети. След месец и нещо го намерих умрял. Клюмнал върху едното си крило, взрял здравото си око към небето през прозорчето на банята. Трагичничко си беше. Занесох го на скалите, на които ходехме, избрах едно храстче и го оставих да си се разлага у дома. От раната му беше потекла гной и аз се сетих, че може да е развил сепсис, но не му давах никакъв антибиотик. 

И все пак - мина през живота ми и се обичахме. Колкото можем. 

А сега ви оставям. Другата седмица се надявам да се видим пак.

Отлитам.

Найс Вентура