региони 31 юли 2016 2016-07-31 2020-03-23 https://www.burgas-reporter.comhttps://burgas-reporter.com/rails/active_storage/representations/eyJfcmFpbHMiOnsibWVzc2FnZSI6IkJBaHBBdGtwIiwiZXhwIjpudWxsLCJwdXIiOiJibG9iX2lkIn19--6201d30d78225f5be1aac8271106075ec1f6ca56/eyJfcmFpbHMiOnsibWVzc2FnZSI6IkJBaDdCam9MY21WemFYcGxTU0lNTkRBd2VETXdNQVk2QmtWVSIsImV4cCI6bnVsbCwicHVyIjoidmFyaWF0aW9uIn19--3b7d5ce51832c59b94b910e1c0fe2c5ac43fca4b/main_img_466.jpg

Burgas Reporter Ltd.

Китен или за машината на времето, която ви връща в 90-те

Наистина е вярно, че престъпникът все някога не издържа на изкушението и в някакъв момент се връща на местопрестъплението, за да види дали времето е заличило стореното. 

Точно това си мисля, докато еднооката ни семейна лимузина / със строшен ляв фар е все пак/ елегатно прекосява главния вход на Китен.

Ха!!! Ами, че то тук си е пак същото??? Същата автогара с размер на плажна хавлия и същите странни архитектурни полюции около нея. И същият напукан асфалт на вътрешния път към ММЦ Приморско.

Докато пъплим с костенурска скорост по нажежените улици в отчаян опит да намерим място за паркиране, си спомням как през далечното лято на 1998 год. грозните ми сандали от изкуствена кожа, които разхождах из курорта, караха напълно непознати хора нервно да душат и да се оглеждат с безпокойство. 

Дали заради това престъпление или заради друго, но оттогава с жена ми не сме идвали в Китен.

Но...

Но сега сме тук. 

Съботен ден. 32 градуса на сянка. 15.05 часа. На небето грее слънце. Няма нито един облак. 

Жегата е покрила с лепкавите си прегръдки Китен и го кара да лее пот край Атлиман.

Натам сме се запътили и ние с моята пред бога и пред хората половинка.

Вятърът на промяната е издухал от курорта свободните места за паркиране. Няма ги никакви. Обикаляме по нажежените улици и съвсем случайно виждаме ръчно изрисувана табела с примамлив надпис „Паркинг. 2 лв. за час”  Входът на паркинга е между витрина с пържоли и кренвирши на скара и сергия за плажни принадлежности.

Свивам рязко и влизам с автомобила в нещо като подстъп към селскостопански двор. Карам покрай запустяла и изтърбушена постройка и достигам до прашасала поляна, в центъра на  която лежи зловещо захвърлена от някой кукла, накрая паркирам на сянка под някакви дървета. Стволовете им  са опасани с ленти на бяло-червени ивици. Все едно местният Шерлок Холс е обградил местопрестъплението, за да разгадае кой е изхвърлил куклата на поляната.

Някъде иззад съборетината изскача тъничко момиче и се доближава до нас. Изважда кочан с квитанции и ни пита колко време смятаме да останем в Китен.

Аз казвам един час, но жена ми се цупи и затова измънквам „Може би два часа”

Момичето превърта нервно тестето с квитанции и се чуди колко да ни таксува. На всичкото отгоре жена ми я обърква със странния въпрос  „ Какви са възможностите?”

Девойчето се изблещва, аз също, защото изобщо не става ясно за какво всъщност пита жена ми. „Какви са възможностите?” 

Възможностите за инвестиции в Китен, възможностите за забавление, възможностите за разсрочено плащане на престоя или за възможностите да се запишем за езиков курс по унгарски език? 

И тъй като не уточнява, момичето се чуди, чуди, пък после  изчезва. Оставаме на няколко метра от мъртвата кукла, разбитата постройка и в зоната на опасаната с бяло червени ленти поляна.

След две минути момичето се връща с кочана с квитанции, но освен него е добавила и баща си. Той приветливо ни се усмихва, поздравява ни и ни пита колко време ще ползваме паркинга.

Обясняваме, че идваме за плаж и ще бъдем там един час или най-много два. Той обяснява на дъщеря си тънкостите на позицията  оператор на паркинг зона.

„Значи, взимаш им два лева за един час. Пиши тук часа и когато се върнат, ако са закъснели 15 мин., им взимаш 1 лв за още половин час, ако са минали половин час, им взимаш още два лева. Разбра ли?”

Момичето кима, ама видимо е доста объркано. Дава ни квитанция, ние и даваме два лева и цялата група се отдалечаваме от колата.

Бащата ни обяснява любезно накъде да тръгнем за плажа на Атлиман и когато разбира ,че за последно сме били в Китен през 1998 год, добавя с малко тъжна усмивка...

„Тук си е все същото”

Тръгваме към плажа. По улиците се продават хавлии, надуваеми дюшеци, пояси и басейни. Някои от артикулите изглеждат така, сякаш са от края на миналия век.

През десетина метра минаваме край витрини с банички, милинки, софиянки, гевреци и пици на парче. Има и скара.И една витрина с торти. Разбира се и улични ресторантчета, които привличат вниманието на огладнелите курортисти с атрактивни цени ...2.50 лв за рибена чорба, например.

Само че в три следобед ресторантите са празни. Ужасно съм жаден и сънлив.. Влизам в уличен супермаркет, за да си купя ледено студена „кока кола”. Знам ,че това не утолява добре жаждата, но пък може да ме посъбуди.

Пред касата стоят мъж и жена и пазаруват. Ориз, пастет, боб, бутилка олио, два хляба, кренвирши, салам, рибна консерва, пак пастет, бисквити, солети, мини кроасани, бутилка вода и ...явно сами си приготвят ол инклузива. 

Продавач-консултантът  ги обслужва за около 6 мин, защото докато маркира покупките, консултира двама свои колеги, които нареждат цигарени кутии зад гърба. Алгоритъмът е следният. Хваща пакета с ориз в ръце, обръща се към колегите си, обсъждат къде точно се подреждат тези и онези марки цигари и чак тогава маркира. Натрупва се опашка. А жена ми навън се пържи на тротоара и ми звъни гневно по телефона. Не и отговорям. Какъв е смисълът. Накрая мелодията от „GAME OF THRONES” звучаща от раницата на гърба ми, спира.

След малко излизам навън и ме посреща пощръкляла от жега съпруга, която ме подхваща. „Колко време ти трябва да си купиш една кока кола, единият час за паркинг вече изтече”

Вдигам безпомощно рамене.

Пак се затътрузваме към плажа.

Пъплим по улицата, а от ляво и отдясно ни залива информация. Културният афиш ни осведомява за наскоро проведени или предстоящи събития с участието на Кондьо, Милко Калайджиев и Радо Шишарката. Явно времето в Китен е спряло през 90-те години. Тогава при разходките ни една вечер дочух продавачка на касети / в онези аналогови времена още се възпроизвеждаше музика на такива носители/ да обяснява на своя колежка, продавачка на дини

„Мъ, значи ми пуснал няква Металика. Кът му издух Орхан Мурад, напрао гу заглуших”

А сега за вас ще пее Кондьо. Остава и Еми Стамболова да завие в някоя хотелски двор. Бога ми, тук времето е спряло.

С наближаването на плажната зона тротоарните продавачници уеднаквяват стоката. Сандвичи, банички, фрешове, надуваеми приспособления, чадъри, шапки и 1 лв обиколка на картинг писта, а това последното ме разбива.

5 лв. за десетминутно  плацикане в надуваем басейн, пълен с бог знае кога налята в него вода. На около 200 метра от плажа. Истинска маркетингова катастрофа. Странното е, че има един клиет. Разплул се и не мърда.

Има и доста празни помещения с надпис „Дава се под наем”. И това в последните часове на месец юли? 

Разликата между Китен версия 1998 и Китен 2016 е в това, че продавачите на банички по 1 лв. сега имат смартфони в ръцете си и никъде вече не се продават касети с музика.

Всичко останало си е наистина същото. В това число и все така прекрасния Зангадор.

Домъкваме се плувнали в пот до плажа на Атлиман. Ивицата е буквално окупирана, покрита и задушена от чадъри от край до край. Няма и педя свободно място. Навалицата е голяма като на концерт на Милко Калайджиев в Китен. Унило се щураме между чадърите и се мъчим да открием място, където да разпънем хавлиите си, поне едната, но такова няма.

На една табела от фирмата концесионер са написали призив.

„Радвайте се на плажа, а боклуците в багажа”

Летовниците се радват бурно в тъпканицата. Мнозина от тях ядат по шезлонгите и да се надяваме, че прибират остатъците от храната в багажа. След няколко минути разбираме, че за нас просто няма място и си тръгваме обратно. Към опасаната от червено-бели ленти поляна паркинг.

Минаваме край тротоарите брегове, където растат банички и пици по един лев, а продавачките ненавиждат Металика. Стигаме до еднооката ни фамилна лимузина, хвърляме чантите в багажника и си тръгваме от Китен. Минали са едва 45 мин, но са ни напълно достатъчни. Мъртвата кукла остава да си лежи на поляната паркинг , а някъде долу на брега на Атлиман тълпите се радват на плажа и носят филии с пастет в багажа.

Вечерта ще ходят на концерт на Кондьо. Но първо ще хапнат по една скара или ...по една баничка.

Десет минути по-късно лежим с жена ми отсреща на плажа в началото на бившия курорт ММЦ Приморско без чадъри над хавлиите ни и гледаме към Китен в дъното на залива, сгушен между синевата на морето и зеленината на горичките си. Толкова е красив... отдалече.

 

 

 

 

Коментари

региони ...


здраве ...


култура ...