За здравната реформа с най-добри пожелания и ...с още нещо
И нека се разберем отсега. Не пиша това, за да критикувам или ...как го казваха в днешни дни, ъъъ...ах, да...не пиша това, за да хейтвам. Просто през тази седмица поканих на танц здравната реформа или тя покани мен. Иначе казано за два дни посетих две болници в две населени места и приключението беше толкова вълнуващо, че реших да го споделя с вас.
Значи, ако ще ми хрупате пуканки, докато се изповядвам, няма да се разберем. Аз споделям с вас, а не ви правя шоу. Ама, ха. Пуканки ми захрупали.
Ден първи
В началото действието на тази история се развива в бургаска болница. Модерна и лъскава. Рекламирана. Дори градските легенди разправят, че собственикът и събрал личния състав и им казал „Работете спокойно. Пиарът съм ви го уредил” Пък някакви ограничени медицински лица без никакъв полет на мисълта го попитали дали е уредил заплатите. Повече не се чуло за тия тесногръди хора.
И тъй. Виждате в близък план мен и още един млад господин, който има някакви проблеми с лявата част на нозете си. Иначе казано младият джентълмен е пораснал прекалено бързо и тъй като често изпружва краката си върху бюрото пред компютъра и не спортува, е получил лееееки извивания на снагата, вагабонтинът му с вагабонтин. Заслужава баща му да му издърпа ушите, но това си е между тях двамата. Аз съм придружител на младежа.
Пред ортопедичният кабинет, на чиято врата незнайно защо пише „Урологичен кабинет” има голяма опашка от пациенти в различна фаза на пъшкане. Поне двама от тях изглеждат така, сякаш току що са открили, че животът всъщност няма смисъл и всичко е било напразно. Оказва се, че двамата / съпружеска двойка с поне 50 години брак/ чакат от час и половина, което обяснява скръбните физиономии и присвитите устни.
Възрастната госпожа сегиз тогиз пита околните
„Вий за колко часа сте? Аха, аз щото съм за 13.30 часа”
Иначе през различни интервали от време някой се осведомява „къде е докторът” и друг отговаря „Няма го”.
Лошото е това, че тази дружеска беседа се води в 14.20 часа. Лекарят ортопед очевидно го няма и ортопедичният кабинет с надпис „Урологичен кабинет” е недружелюбно недостъпен. Няма го и толкоз. Търпи и ще си спасиш душата. Да, бе, да.
Опашката нараства с нови пациенти в различни фази на намръщеност.
Към 14.50 часа, демек точно за когато е определен прегледът на младежа, който придружавам, идва лекарят, но какво от това. Пред нас има поне четирима с привилегията да имат по-ранни записвания.
Някои от пациентите правят нестройна мексиканска вълна за поздрав, но лекарят делово влиза в кабинета си и затваря вратата.
Чакаме. Аз трамбовам из коридора и гледам Бургас през прозорците в далечината. Гледката е хубава, ама тя и болницата е хубава и лъскава. Пък лекарите в нея си работят спокойно, защото пиарът им е осигурен от собственикът.
И тъй докато си чакаме, към обществото ни на мъртви поети се присъединява очилат човек с анцуг, а до него млада жена.
Мъжът пита „Къде е кабинетът на доктор...” и казва името на НАШИЯ доктор.
Ми тук е, сега дойде – отвръща онази възрастна бабиера, дето през минута питаше „вий за колко часа сте, щото аз съм за 13.30 часа” и естествено пита новодошлия „Вие за колко сте”, а мъжът с анцуга и отвръща неочаквано.
„Аз съм управителят на клиниката!!!”- пък влиза вътре в кабинета.
Намусеният господин с петдесетгодишния брак и любопитната съпруга изхъхря
Къв нахалник, бе ей. Прережда. Не го е срам. Какъв управител е той, бе, а не си знае нито къде са му лекарите нито къде са им кабинетите”
И като казва туй, изглежда ужасно строго жената, която дойде с онзи агресор с анцуга. Ние мълчим и гледаме класическия случай на дядо в свирепо настроение.
А бабата обогатява въпросите си с нов
Вие каква сте му на този, дето влезе?
Жената си признава без бой, че му е жена.
Аха, така ли- отвръща киселата бабиера и почва
Да му кажете, че няма срам. Да прережда хората. Да не си знае какво става в болницата му. Под всякаква критика е. Възмутена съм. Пишем му слаб „2” !!! Съпругата е навела виновно глава и мълчи. Какво ли да каже горката. Току що е разбрала от атестацията на бабата какъв негодник е мъжът й и това и тежи.
След двайсет минути излиза управителят, опашката го затрупва с укори и въпроси от типа на „Не ви ли е срам? и „Какво да правят бедните”, а той тихо им отвръща нещо, което звучи приблизително така „да го духат бедните” и си заминава с походка на патриций, доколкото може един патриций да е такъв в анцуг. То и управител на клиника с анцуг не може, ама тук става.
В следващия половин час пред ортопедичния кабинет с надпис на вратата „Урологичен кабинет” ври и кипи. Жена в черно шушлеково яке / то, всъщност всички пациенти са с черни дрехи или тъмно сини/ се промъква в кабинета уж само да си вземе някакъв документ. Стои вътре поне 15 минути и устата на бабата и дядото с половинвековно съжителство проклинат шумно цяла вселена. Дядото взима думата и почва едни дълъг монолог, посветен на реда и дисциплината и съответно на това ,че те нямат почва у нас и в тази болница.
На този фон аз и младият джентълмен, когото придружавам стоим и гледаме тъпо в една точка. Погледът ни е мрачен, умът ни не види добро или зло насреща иде.
Може да звучи невероятно, но в един момент редът ни идва. Точно влизаме в кабинета с поне 90 мин. закъснение, аз аха, аха да извикам "Ооо, миг поспри ти тъй красив си!" и вратата се отваря, а зад нея се появява ...пусти малшанс. Влиза управителят и лекарят ни моли да излезем навън, докато го прегледа или бог знае какво. Излизаме, пък след още десетина минути влизаме. В кабинета мирише на нещо. Може би на нахален управител с анцуг.
Лекарят наистина си разбира от работата. Преглежда младия джентълмен, когото придружавам. Да, докторът е добър, внимателен и много грижлив, а болницата е наистина модерна и лъскава, но...какво да правят „бедните” пациенти, които чакат. Да го духат, бе!!! Така казват римските сенатори.
Ден втори
Днес бях нещо като свидетел от четвъртия ден или по точно придружител на пациентка и с този статут отидох в Поморийската болница.
Като всяка болница и тази излъчва силно послание към пациентите си "Надежда тука всяка оставете", най-малкото защото е безнадеждно студено по коридорите и.
Но нека не бъдем тъй несправедливи и мърморещи. Може би здравната реформа е въвела безплатно криогенно лечение на всички пациенти? Може би като част от реформата е възприет неусетно метод, чрез който студът убива вирусите и болестите в човешото тяло, което се е устремило към някой кабинет. Може би.
Аз и пациентката, която придружавах, се устремихме към втория етаж на лечебницата, но ...вижте, не искам да критикувам или хейтвам, в каквото престъпно деяние усещам, че ще ме обвините, но ми се стори много мръсен този под на коридора. Честно казано, ако в плевенската школа за запасни офицери като дневален по рота бях оставил пода в такова състояние, щях да си изгния в ареста. А това тук е болница!!! И никой санитар не е заплашен от арест. Просто трябва да почисти.
Болница ли? Дали не е фризер?
Докато се питам това, извършвам истинско кощунство и си промърморвам с лека редакция едни стихове на Димчо Дебелянов, да ме прости поетът..
„Студено дявол да го вземе, реже като с ножици
За да ви е добре във тази болница, ви трябват две госпожици”
А пациентката, която придружавах, точно натам се е устремила. Към кабинет за госпожи и госпожици.
Де го кабинетът?
На регистратурата изнурена женица с почти бяла престилка плюнчи химикал с единична стойност 0.21 стотинки и скрибуца в нещо като бакалски тефтер с много графи.
Нийде се не вижда компютър, който дори бегло да напомня за здравна реформа. Сакън, още малко и ще поискам простов отпечатък да ни вземат.
И продължаваме ние да чакаме пред спуснатото гише на регистратурата, за да зададем въпроса си...и чакаме и чакаме, пък аз си мисля, че пишещата мадона с евтиния химикал подозира, че аз възнамерявам да я питам „дей зората ме огряла първи път” и тя нито тамо нито тука може да ми отговори и затуй умишлено скрибуца по тефтера си, за да печели време.
Но накрая жестокостта и се сломява и тя отваря подвижния прозорец.
Де го кабинетът- питаме ние и пациентката подава...какво подава...онуй де, направлението.
Туй не ни трябва. Кабинетът е в дъното на коридора и вляво – отвръща самодивата рошава в бяла премяна, пък после делово затръшва прозорчето.
И тръгваме ние по прашната клинична пътека, а зимата бушува из коридора, който води към отделението. Да студено е, но поне няма сняг..
В дъното на коридора над зейналата врата пише „Стоматологично отделение”
Аз, срам не срам се опулвам, пък после се сещам с чувство на вина и с усещане поне за един кариес, че отдавна не съм посещавал моя стоматолог. Но млъкни кътнико.
Значи, разберете ме. Няма как да си свидетел от четвъртия ден /защото действието се развива в четвъртия ден на седмицата/ или пък придружител на пациентка, която търси кабинет за госпожици и госпожи и да се чувстваш на мястото си пред стъклена врата без крила, над която пише „Стоматологично отделение”
Ама се оказа, че зад нея е всъщност Акушеро-гинекологичното или родилното отделение.
И таз хубава. Ами, то като в онзи виц бе. Някакъв прочел на една врата жени, пък като влязъл вътре, то тоалетна.
Не се смейте, не е точно така, поне в болницата в Поморие...на втория етаж.
Пациентката си влезе в кабинета, а аз затрамбовах по прашния под. Някога мозаечното му покритие е било измито, но само радиовъглероден анализ може да направи точната датировка. Поне на око се вижда, че е било поне след появата на Христа.
На една врата пише "жени" и да ме прощава жена ми, която може да прочете тези редове, ама аз решавам с чисто научна стойност да установя дали зад вратата има жени или има тоалетна. Уви, научният ми подход катастрофира челно. На вратата има два катинара. Остава тайна какво има вътре.
Може зад дверите да има жени, може и съкровища, ама никой няма да разбере...особено ако е жена в състояние на малка или голяма нужда.
Но символиката е страхотна. Жени и катинари два броя.
Виж на вратата с надпис „Мъже” няма катинар.
Боже мой, колко е студено.
Пациентката излиза. Хукваме пак по клиничната пътека, пардон...по вледенения коридор и докато тракам със зъби, я чувам да ми отправя след шест месеца да я придружа отново.
Е, тогава би трябвало да е топло.
А сега...Господи, боже мой. Колко е студено в Поморийската болница.
