Границите в нас

Има много въпроси и съмнения по повод на това, какви граници да се наложат на детето без да му се навреди. Всеки възпитател и родител търси тази възможност, за да спре детето навреме и да го насочи правилно, да му зададе правилната рамка, която да се съхрани за дълго време и да го предпазва. Често пъти се създава усещането, че наказанията обиждат детето и са ефективни за много кратък срок. Освен това, прибягваме до наказания, когато сме ядосани, разколебани или просто уморени. В такива случаи наказанието е не само безполезно, но и вредно. Но дори, когато то е обмислено действие и родителят се е съветвал с психолог, остава усещането, че наказанието не носи желания резултат. Родителите са принудени, постоянно да засилват мерките и незнайно защо, наказанията нямат ефект за по-дълъг период. Това е така, защото в природата няма наказания. И при нас не трябва да ги има. Това, което ние наричаме наказание, преди всичко, е резултат от нашето изкривено разбиране на законите на природата. Всеки от нас усеща какво е заслужил, в съответствие с отношението си към природата и околната среда. Така че, за всички наши беди сме си виновни ние, самите и нашата среда. Всички в този свят, постоянно чувстваме себе си като получаващи наказание или поощрение. В действителност, никой не ни наказва, но има закон на природата, който изисква правилното отношение на човека към средата. Ако се намираме в хармония с околния свят, ние се чувстваме удобно и спокойно, и възприемаме това като поощрение. И обратно, ако няма такава хармония, нашите усещания са такива, че се възприемат като наказание. Но какво е това наказание? То е това, което сме си приготвили сами, в резултат на нашата дисхармония с природата. Целият ни светоглед, че сме центърът на Вселената и някой ни наказва е погрешен! Човек сам гради своя свят. Но за какво наказание може да става дума при децата, които се намират изцяло под влияние на възрастните? Ако ние ги възпитаваме неправилно и това е причината те да се държат агресивно, и да нарушават равновесието с околната среда, то вината е на възрастните. А при това, ги наказваме! С това подписваме собственото си възпитателско безсилие. Означава, че всеки път когато детето прави нещо неправилно, са виновни възрастните, защото са го възпитавали неправилно, тъй като то е напълно зависимо от тях. Няма кого да виним освен себе си. Родителите искат най-вече да научат детето да не прави неща, които могат да му навредят или да го наранят и чак след това, го учат на нещата, които са полезни. Детето е поставено под абсолютното влияние на възрастните и затова неговите неудачи, всъщност са техни грешки. Няма за какво да виним детето. То е само едно малко същество с набор от свойства и инстинкти, които се развиват под влиянието на възрастните. Само от възрастния човек бихме могли да изискваме да усъвършенства подхода си към детето, за да постигне успех. Нима можем да обвиняваме детето, ако това не се получава? Затова, по-справедливо е да се наказва възрастният, а не детето. Ако детето има отрицателни прояви, възрастният човек трябва да намери необходимото “лекарство”, а не да иска от детето, незнайно как, да се сдържа за неща, за които не е в състояние да се сдържи. Да предположим, че детето се държи по груб начин. Означава, че такава е неговата природа, да бъде грубо. Трябва да се намерят такива методи на възпитание, че тази грубост и избухливост да се трансформират в други, по-правилни форми на поведение. А, какво означава правилно поведение? Това също трябва да се изясни, в съответствие със законите на природата, а не според нашите разбирания. То трябва да се изучава. Но е грешка, когато един възрастен, сам получил неправилно възпитание, възпитава новото поколение по същия начин. А той няма друг начин освен своя! И не го смята за лош! Тогава излиза, че родителите нямат вина, защото самите те не са получили необходимото възпитание. Вярно е, но това не им дава право да въздействат върху детето със сила и да го наказват. Осъзнавайки ситуацията, те са задължени да търсят подходящите възпитателни средства, като отчетат и голямата разлика в изявяването на различните поколенията, защото скоростта на развитие, с всяко следващо поколение вече е огромна. А какво е наказание? Когато родителят не позволява нещо или когато възпрепятства недостойното поведение? Наказание наричаме всяко действие, което задължава детето да прави нещо, в рамките на ограничаване и натиск, без то самото да го разбира и да е съгласно с него. Като се няма предвид физическото наказание, за което съществува общото съгласие, че нанася голяма вреда на детето и е по-скоро голям нервен срив, отколкото възпитание. Все пак, от най-ранна възраст детето има реакцията да се стреми натам, където се чувства добре и да бяга оттам, където му е зле. Ние можем да използваме това негова свойство във възпитанието, но едва, след като сме обяснили на детето и то е осъзнало, какво се случва с него. Ако детето не осъзнава себе си, своето поведение и своите отношения със заобикалящата го среда, не може да има истинско възпитание, а има само режим, наложен му от възрастните. Дори не е дресиране. С дресировка животното може да се научи на някакво ново поведение, което по-късно ще стане негова втора природа, но при човека е невъзможно. Ако се проследи разговорът в един клип, в който се дискутира наказание на ученик от учителя, става ясно, че когато наказват децата в клас не помага много, а има  обратен ефект. “Но ти престана да пречиш, нали? Кажи ми истината! Не, защото аз само му се сърдя. Но защо, не разбираш ли, че ако отново пречиш, пак ще те накаже? Но аз също се ядосвам и понякога правя нарочно на учителя. Наказанията не помагат, те само плашат. Понякога дори е приятно да те накажат. Ако ме изгонят от час се радвам, защото мога да поиграя.” Възпитанието е започнало да се развива от периода на индустриализацията, когато е станало необходимо да се обучават работници за фабриките и заводите. Тогава са започнали да ограмотяват селските деца, дошли в града и се е развила училищната система с нейното разделяне на класове по възрасти. Запознавали са младежите и девойките с минимален набор от знания, колкото да имат необходимите познания за работа и са ги изпращали в заводите и фабриките. До средата на ХХ в. е имало ефект. Но днес светът е променен, съвсем различен е и вече няма нужда от такова количество работници. 10% от човечеството е в състояние да обслужи цялата промишленост. Механизмите заменят хората, а тепърва ще се въвеждат съвсем роботизирани технологиии, които засега се задържат, заради огромната безработица, които би настанала. Човекът също е много променен. Вече не можем да съграждаме от децата прости изпълнители, те са еволюирали, както всички ние, а те със сигурност, повече от нас и са създадени за по-висша дейност. Вместо да възпитаваме прогресивни, мислещи и разбиращи себе си и природата хора, ние продължаваме по стария начин, без да сме си направили точните изводи. Възпитанието закъснява в развитието си, в сравнение с останалите, налагащи се от настоящето науки като психологията, психиатрията, социологията. Учителите изглеждат архаично и безпомощно със старите похвати и ограничения. А това са хората, които работят с най-прогресиращата част от населението, нашето бъдеще - децата! Днес всичко се развива много бързо. Те трябва да имат методите, за да подготвят новото поколение! Родителите на децата се оказват, поради възрастта си, по-напредничави от учителите и виждат в тях повече скования изпълнител, отколкото възпитателя. Цялата система, съществуваща днес, подготовката на учителите, техният подход към възпитанието са остаряли и не отговарят на изискванията на съвременното общество. Самото училище, с неговото традиционно устройство, днес не може да удовлетвори нуждите на децата и обществото. Децата са променени, те са други сега! Около 10% са “хиперактивните” деца! Това са само тези, които са признати за такива и получават лекарства и всевъзможни облекчения на изпити и т.н. Но има тенденция към увеличаване на броя на тези деца. Трябва да разберем, че т.н. “хиперактивност” не е болест и не е някакво явление, а обща тенденция в съответствие, с която трябва да променим методите на обучение. Хиперактивните деца не са аномалия, те са нормалните деца на нашето време. Ние трябва да променим абсолютно всичко: изграждането на класовете, методиките на обучение. Структурирането и провеждането на урока трябва да се осъвремени. Възпитанието трябва да е подходящо за детето, а не да е удобно за учителя или образователната система. Обучението и възпитанието трябва да бъдат много динамични. По-голямата част от обучението, изобщо не трябва да се осъществява в училище, а в музеите, парковете, заводите, болниците, печатниците и други обществено значими учреждения. Децата трябва да виждат и изучават живота във всичките му изяви. На всички тези места трябва да им се показва и обяснява, как работи всичко това. Ние трябва да им дадем усещането за живота. Тъкмо тези впечатления ще ги успокоят, а не училищните стени, които дават ограничаване и академичност. Класът, учителите и цялото училищно устройство, вече не могат да удовлетворят развитото ново качество на децата. Те трябва да виждат живота във всичките му прояви и да участват в него от най-ранна възраст. А как правилно да ограничаваме децата? С какво да заменим наказанията, които вече съществуват? Може би просто трябва да поставяме условие, ако детето направи нещо, ще получи награда, а ако не – няма да получи? Много са въпросите! Но детето трябва само да усеща последващите резултати от постъпките си, а не да разбира по реакцията на възрастните. То получава реакция от живота и това го учи. Трябва да умее да предвижда какво е наказанието за всяко лошо действие. Колективът му дава представата за това разбиране. От най-ранна възраст, на 6–7 години, когато децата започват да играят колективните игри с топка, точно от тази възраст те започват да разбират какво е колектив и могат да виждат себе си като част от групата, като започват да се отдръпват от своя егоцентризъм. Тогава са готови за възпитаването в общността. автор: Емилия Наумова   Коментари