Хиперактивността става явление, което е всеобщо сред младото поколение. Следователно, то става реалност и не трябва да се отнасяме към него като към болестно състояние, което би преминало.
Около 10% от днешните деца се възприемат като хиперактивни, като този показател непрекъснато расте.
При възрастните хора е по-малък процентът, което означава, че с годините, те се доближават до нормалната стойност за активност.
Средно, в един ученически клас има най-малко четири хиперактивни деца, но от споделянията на учителите се оказва, че почти целият клас е такъв, а тези четири са крайно хиперактивни.
Това проблемно поведение не се проявява само в клас, а и в обикновените ситуации, като липса на спокойствие и невъзможност за съсредоточаване.
Обяснява се с корените на човешката природа.
В момента сме в прехода от линейно нарастващ егоизъм, какъвто е бил досега, линейно растящ от поколение към поколение към интегрален егоизъм, представляващ една огромна мрежа от свързани помежду си седем милиарда егоисти, тъй като вече се разкрива взаимната свързаност на човечеството.
И днешните възрастни хора също страдат от вид хиперактивност, в сравнение с предишните поколения, но успяват да се справят, като променят начините си за разтоварване, така че да компенсират напрежението в себе си.
Безпокойството се изразява, не толкова чрез извършване на движения, колкото в търсенето на вътрешно напълване, на вътрешна задоволеност, като причината за това не е отвън, а отвътре.
Около 10% от децата с хиперактивност успяват да намерят успокоение чрез движението, а останалите изпадат в депресия.
Децата имат игри, филми, Интернет, но въпреки това се засилват депресивните състояния, причина за които е хиперактивността, защото те искат още повече, но не могат да напълнят себе си и да се удовлетворят.
Тази увеличена активност няма нищо общо с движението, а представлява усилване на егоистичното желание, което трябва да получи напълване, но не може и се намира в потиснато състояние. То не успява да напълни себе си, макар че му даваме всичко – пътешествия, игри, средства за комуникация, целия свят!
Така е, защото се разтоварва чрез явления, които не се проявяват като движение!
Потискайки децата, предизвикваме в тях много дълбоки и нежелани последици, защото ако не поправим проблема, той се явява на много по-високо ниво.
Давайки лекарства на здрави деца, ще получим поколения с различни отклонения в психическото и физическото им развитие, полови нарушения, жестокост. А причината е, че навремето не сме им давали възможност да се разтоварват по естествен начин, удовлетворяващ изискванията на техния егоизъм.
Детето трябва да знае какво става с него, но никой не му казва и затова, то не знае как да се отнася правилно към себе си и към другите. Трябва да му се обясни еволюцията на природата на човека, процесите сега, откъде и защо има тези проблеми, как да се справи с тях.
За тази цел би им помогнал курс по актьорско майсторство, за да се научат, как да излизат от себе си и да влизат в ролята на друг. Детето трябва да е партньор в работата с процесите, случващи се с него и да ги вижда заедно с връстниците си, да наблюдава как се отнасят те към него и то към тях, какво и защо се случва в класа.
Децата трябва да бъдат по-самостоятелни, да разбират по-ясно живота и да се опитват да се справят с него със собствени сили. Без обяснения и без да имат изградена основа, на базата на която да се градят разбиранията им, те не могат осмислят причината за поведението си и страдат.
Когато се дразним от някого, но разберем причината за това, се отнасяме с разбиране и към проблема и към човека. На това трябва да учим и децата.
Човек, който знае откъде идва даден проблем, може по-добре да се подготви, да се организира и да разбере как да се държи с другите, а да не страда, тъй като не знае как да се приобщи към децата.
Дислексията също е един вид хиперактивност, при която не могат да се усвоят знанията със скоростта, с която работи мозъкът на такова дете.
Наистина, необходимо е да обясним на децата, че не са еднакви поради една обща причина, защото ще го разберат по-лесно и ще се отнесат естествено към своите връстници, които се разсейват, не могат да стоят на едно място и подскачат непрекъснато.
Ще разберат, че желанието на тези деца не може да се успокои и се опитват да се удовлетворят с различни действия и непрекъснато търсят разтоварване.
Другите деца нямат тази необходимост, защото тяхното желание се развива по-бавно.
Оказва се, че хиперактивните деца са по-развити от останалите и могат да постигат повече в живота от другите, ако ги научим да се уравновесяват самостоятелно, без успокоителните лекарства, прилагани сега, поради това, че обществото не е изработило правилен подход към тях.
С възрастта гените и хормоните ще се балансират, а вътрешният стремеж към самореализация ще остане по-голям от обичайното и те ще се окажат по-успешните хора в обществото ни.
Необходимо е да има училища, в които от ранна детска възраст се прави разделяне не само по интереси и според изучавани предмети, но и според степента на напредване в интелектуалното развитие: за по-даровити деца, за по-малко надарени, защото човекът живее и се развива по-успешно в обществото, в което повечето участници имат подобните на него качества.
При възрастните процентът на хиперактивните е 6%, а при децата е 10%, което доказва, че хиперактивността не изчезва напълно, а се заменя с вътрешна тревожност.
С годините човек се учи да използва това свойство и не го усеща като постоянна пречка.
Но в детска възраст това зависи от отношението на околните, от семейството и ако детето се приема такова, каквото е, придобитата увереност му дава сили да разбере тази своя особеност.
То ще може да я използва правилно, като му се помогне да намери правилното занимание за себе си. Тогава то ще знае как да потисне импулсите си и да трансформира тази хиперактивност в друга форма.
В този смисъл спортът не е много подходящ, защото изисква физически усилия, постоянство и вътрешна дисциплина.
Необходимият нов подход, разговорът с децата за техните проблеми, за това, което чувстват, обясняването на причината за хиперактивността ще спомага децата да разбират себе си и да се реализират правилно в общество, което ги приема и им помага.
Коментари
01 окт. 2013
2013-10-01
2016-12-24
2016-12-24
Krasimir Kaludov
Burgas Reporter Ltd.
Хиперактивните
Хиперактивността става явление, което е всеобщо сред младото поколение. Следователно, то става реалност и не трябва да се отнасяме към него като към болестно състояние, което би преминало.
Около 10% от днешните деца се възприемат като хиперактивни, като този показател непрекъснато расте.
При възрастните хора е по-малък процентът, което означава, че с годините, те се доближават до нормалната стойност за активност.
Средно, в един ученически клас има най-малко четири хиперактивни деца, но от споделянията на учителите се оказва, че почти целият клас е такъв, а тези четири са крайно хиперактивни.
Това проблемно поведение не се проявява само в клас, а и в обикновените ситуации, като липса на спокойствие и невъзможност за съсредоточаване.
Обяснява се с корените на човешката природа.
В момента сме в прехода от линейно нарастващ егоизъм, какъвто е бил досега, линейно растящ от поколение към поколение към интегрален егоизъм, представляващ една огромна мрежа от свързани помежду си седем милиарда егоисти, тъй като вече се разкрива взаимната свързаност на човечеството.
И днешните възрастни хора също страдат от вид хиперактивност, в сравнение с предишните поколения, но успяват да се справят, като променят начините си за разтоварване, така че да компенсират напрежението в себе си.
Безпокойството се изразява, не толкова чрез извършване на движения, колкото в търсенето на вътрешно напълване, на вътрешна задоволеност, като причината за това не е отвън, а отвътре.
Около 10% от децата с хиперактивност успяват да намерят успокоение чрез движението, а останалите изпадат в депресия.
Децата имат игри, филми, Интернет, но въпреки това се засилват депресивните състояния, причина за които е хиперактивността, защото те искат още повече, но не могат да напълнят себе си и да се удовлетворят.
Тази увеличена активност няма нищо общо с движението, а представлява усилване на егоистичното желание, което трябва да получи напълване, но не може и се намира в потиснато състояние. То не успява да напълни себе си, макар че му даваме всичко – пътешествия, игри, средства за комуникация, целия свят!
Така е, защото се разтоварва чрез явления, които не се проявяват като движение!
Потискайки децата, предизвикваме в тях много дълбоки и нежелани последици, защото ако не поправим проблема, той се явява на много по-високо ниво.
Давайки лекарства на здрави деца, ще получим поколения с различни отклонения в психическото и физическото им развитие, полови нарушения, жестокост. А причината е, че навремето не сме им давали възможност да се разтоварват по естествен начин, удовлетворяващ изискванията на техния егоизъм.
Детето трябва да знае какво става с него, но никой не му казва и затова, то не знае как да се отнася правилно към себе си и към другите. Трябва да му се обясни еволюцията на природата на човека, процесите сега, откъде и защо има тези проблеми, как да се справи с тях.
За тази цел би им помогнал курс по актьорско майсторство, за да се научат, как да излизат от себе си и да влизат в ролята на друг. Детето трябва да е партньор в работата с процесите, случващи се с него и да ги вижда заедно с връстниците си, да наблюдава как се отнасят те към него и то към тях, какво и защо се случва в класа.
Децата трябва да бъдат по-самостоятелни, да разбират по-ясно живота и да се опитват да се справят с него със собствени сили. Без обяснения и без да имат изградена основа, на базата на която да се градят разбиранията им, те не могат осмислят причината за поведението си и страдат.
Когато се дразним от някого, но разберем причината за това, се отнасяме с разбиране и към проблема и към човека. На това трябва да учим и децата.
Човек, който знае откъде идва даден проблем, може по-добре да се подготви, да се организира и да разбере как да се държи с другите, а да не страда, тъй като не знае как да се приобщи към децата.
Дислексията също е един вид хиперактивност, при която не могат да се усвоят знанията със скоростта, с която работи мозъкът на такова дете.
Наистина, необходимо е да обясним на децата, че не са еднакви поради една обща причина, защото ще го разберат по-лесно и ще се отнесат естествено към своите връстници, които се разсейват, не могат да стоят на едно място и подскачат непрекъснато.
Ще разберат, че желанието на тези деца не може да се успокои и се опитват да се удовлетворят с различни действия и непрекъснато търсят разтоварване.
Другите деца нямат тази необходимост, защото тяхното желание се развива по-бавно.
Оказва се, че хиперактивните деца са по-развити от останалите и могат да постигат повече в живота от другите, ако ги научим да се уравновесяват самостоятелно, без успокоителните лекарства, прилагани сега, поради това, че обществото не е изработило правилен подход към тях.
С възрастта гените и хормоните ще се балансират, а вътрешният стремеж към самореализация ще остане по-голям от обичайното и те ще се окажат по-успешните хора в обществото ни.
Необходимо е да има училища, в които от ранна детска възраст се прави разделяне не само по интереси и според изучавани предмети, но и според степента на напредване в интелектуалното развитие: за по-даровити деца, за по-малко надарени, защото човекът живее и се развива по-успешно в обществото, в което повечето участници имат подобните на него качества.
При възрастните процентът на хиперактивните е 6%, а при децата е 10%, което доказва, че хиперактивността не изчезва напълно, а се заменя с вътрешна тревожност.
С годините човек се учи да използва това свойство и не го усеща като постоянна пречка.
Но в детска възраст това зависи от отношението на околните, от семейството и ако детето се приема такова, каквото е, придобитата увереност му дава сили да разбере тази своя особеност.
То ще може да я използва правилно, като му се помогне да намери правилното занимание за себе си. Тогава то ще знае как да потисне импулсите си и да трансформира тази хиперактивност в друга форма.
В този смисъл спортът не е много подходящ, защото изисква физически усилия, постоянство и вътрешна дисциплина.
Необходимият нов подход, разговорът с децата за техните проблеми, за това, което чувстват, обясняването на причината за хиперактивността ще спомага децата да разбират себе си и да се реализират правилно в общество, което ги приема и им помага.
Коментари