Връщането към Адам

Съгласно законите на Природата съществуват четири етапа на развитие на желанията, които изхождат от петия, който е висш, нулев, намиращ се извън нас, отнасящ се към висшата Природа и е самата Природа, създала всичко. Четвъртият стадий е крайната форма на развитие на желанието, което усещаме като мое, като нашетото “Аз” и вече не го определяме като нещо, което идва отнякъде към нас, а като възникващо в нас. Трите стадия са представени от неживата, растителната и животинската природа. Според развитието си, се намираме в четвъртия стадий, етапът на развитието на човешката природа, но все още се отнасяме към животинското ниво, защото се грижим за животинското си тяло и за всичко, свързано с него. Ние сме усъвършенствани животни, но все пак, животни, защото всичките ни проблеми и грижи се намират вътре в нашия животински живот. За нас, все още, е важно, с какво живее физическото ни тяло. А човекът е събирателен образ, т.н. Адам – събирането на всички наши очаквания, мисли, желания. След като ги обединим, се издигаме по-високо от нашата физическа природа. Към това ни подтиква и води днес Природата. Ако правилно отговаряме на нейните призиви и се движим към това по правилния път, то ще преминем към интегралното състояние Човек, където всички наши помисли и желания се обединяват в едно. Ние, заедно ще усещаме това ново желание и този нов разум, които се намират на ниво, по-високо от животинското, дотолкова, че адаптирайки се помежду си, практически преставаме да усещаме нашето животинско съществуване. За тялото си ще се грижим само, както за животно в тази степен, в която му е необходимо, за да съществува. Храна, секс, семейство – всичко това ще даваме на тялото, в зависимост от физическите му потребности. А всички останали потребности, повдигаме на нивото на единството, обединението, интегралността и взаимната подкрепа. Това е четвъртият етап, който трябва да достигнем. Сегашната криза е много важен момент, защото е точката на разклоняването, отделянето ни от животинското ниво, което напускаме с осъзнаването, че Природата ни налага да се повдигнем на следващото ниво, на развитието Човек. Някъде от 16 век, краят на Средновековието, започва техническата революция, развитието на културата, науката, което е третият стадий, когато човечеството започва да се грижи интензивно за живота си, за себе си като за животно. Това е времето на буржоазните революции и впоследствие на капитализма. Дотогава, човечеството се е намирало на растителен стадий. Средновековието, Древността, са характерни с признаците на растителния характер на развитие. А още по-преди, сме се намирали на неживото ниво, когато човекът, с помощта на малкото си сили и с невисока ефективност на труда, е могъл да се грижи само, за да нахрани себе си и не повече от това. Тогава е притежавал много малък егоизъм, който не е могъл да го подтиква към връзката с другите хора и с околния свят, за да ги използва. Той пасивно е съществувал в Природата, без да променя нищо около себе си и само е обработвал, по малко земята с ръцете си или със съвсем примитивни, подръчни средства, за да добива храната си. Това е неживото ниво на развитие, което не се усъвършенства и се  намира, през цялото време на едно ниво, без възможност да расте като следващо ниво. Растителното ниво се характеризира с това, че човек вече ”расте”, но все още е растение, защото не му достигат възможностите за движение и не е способен на големи завоевания и на различни  преобразувания. Той преобразува пространството около себе си, но както едно растение, което пуска корени и взима, по малко от всичко, завоюва нещо, но в много ограничен вид, тъй като неговият егоизъм и неговите възможности не му позволяват да ”преглътне” това, което е завоювал. Затова, за него е безсмислен рискът, влагането на сили и изпитването на страдания. Животинският етап е характерен с развитието на технологията, на това, което се намира извън човека. Развиват се инструментите, с помощта на които можем да завоюваме света, чак до Космоса. Този етап е започнал в Средновековието, с изобретяването на печатарската машина и други нововъведения. Средновековието не е обикновено ниво на развитие, а доста бурен период на развитие, който се е зараждал, под формата на вътрешен вид, чрез мощни, макар и скрити процеси за зараждане на следващия етап от развитието ни. На предните етапи това не се е наблюдавало, защото между земята и растението е много малка разликата и твърде значителна връзката, понеже се съдържат едно в друго, превръщат се едно в друго. А разликата между растителното и животинското състояние е голяма и се открива в свободата на волята, в придвижването, в собственото пространство, в завоюването на пространство. В съответствие с това е станало вътрешното развитие на човека – хората са се втурнали да завоюват Природата, пространството, да откриват нови земи. Променило се е всичко: начинът на обработване на земята, видът на селското стопанство, занаятите, градовете, настъпило е разделяне на хората на групи, на кланове. Започнало е движението за Парламент, за свобода и т.н. Човечеството е станало по-активно на всички нива, в сравнение с миналото състояние и активността му е растяла все повече. През изминалия 20-ти век се е постигнало обединението, стигнали сме до интеграцията, до егоистичното взаимодействие. Това е станало предпоставка за зараждането на едно ново ниво на възприятие, което е започнало да се проявява в средата на 20-ти век. Основаният ”Римски клуб”, академик Вернадски в Русия и различни международни организации започнали да отчитат холистичната, цялостната взаимосвързаност на Природата, нейната единност, което съответно оказва въздействие върху човека, като част от нея и върху човешкото общество, като цяло. Става ясно, че ако хората не се съобразяват с единството си с Природата и не го следват, то ще страдат от неравновесието си с нея. Оттогава започват да пишат и да говорят за тази единност, всеки на своето ниво: на ниво биология, социология, политология, минералогия, на ниво обществено развитие и дори на икономическо и финансово. Това постоянно се натрупва и довежда до възникването на предпоставки за прехода ни на следващото ниво от развитието. Но проявата на тези предпоставки, като всяко движение в развитие, започва с леко несъгласие, с вътрешен протест, който се преодолява, докато не се достигне до състоянието, когато вече е невъзможно да се спре и да се пребивава в миналото състояние. И тогава внезапно се случва раждането на новото ниво. Всички подбуди за преход на ново ниво започват с кризи, но те не са големи: малко започва да е проблематична педагогиката, по малко обществените отношения, по малко финансите, после по малко и от останалите системи. Семейните бракове започват да се разпадат, постепенно се появяват наркотиците, които заместват предишния опиат - алкохола. А терорът се появява изведнъж. Така човечеството започва да се невротизира, вследствие на неуспехите си във всички системи на своята жизнена дейност, защото тези системи са създадени по егоистични и дискретни правила, зациклили във всеки един от нас, в смисъла на: “Това е твое, а това е мое и не се бъркай!”. Всеки иска да запази своята свобода и личното си пространство. Но Природата ни показва, че започва да разрушава всички граници между нас, разбива, изградените от нас стени и ние пак влизаме в някакво съвместно съществуване, което не искаме и за което не сме готови. Някога, като съвсем ”малки” егоисти, би било вече факт нашето единство, защото бихме били готови за това, когато всичко е общо и е едно семейство, едно село или едно селище. Тогава хората не са заключвали входните си врати и живеели много задружно. За огромното семейство от три поколения – родители, деца и  внуци е имало една голяма стая и те не се притеснявали един от друг. Като в Райската градина, преди да настъпи познанието и срама, с вкусването на плода от Дървото на познанието. А, може би, ябълката, дадена на Ева от змията, олицетворяваща злото, е символът на егоизма, който ни се дава, като помощ, за да искаме все повече да се развиваме и да достигнем пълното разделяне? Днес, “хапнали, отдавна от ябълката”, достигнали огромния егоизъм, който ни разделя, сме преситени от всичко и от всички, не искаме нищо. Всеки иска да е сам в отделно жилище, да се скрие зад компютъра си, зад телефона си и колкото може по-малко и за по-кратко да контактува с другите. Хората не се обединяват в семейство, а само се събират известно време, заради телесните си потребности и се разделят. И сега, изведнъж, Природата започва да руши всички наши прегради, които ни отдалечават един от друг чрез днешната криза, най-голямата в нашата История. Опитваме се по всякакъв начин да я отложим, да я преиначим, но тя се проявява и в най-близкото роднинско и семейно ниво, там където сме свързани помежду си, независимо от всичко. И вече няма криза в семействата, защото те са разбити. Повече от половината семейства не са в рамките, на възприетия с годините, тип семейство, а и партньорите нямат желание да го съхранят. До 70% са нежелаещите да създадат семейство и се смята за нормално. Задружното семейство, когато се омъжват, женят, създават деца и всичко най-прекрасно предстои занапред, е някакъв анахронизъм, някаква безперспективност, далече от мечтите на днешните млади хора, които отлагат този момент за по-нататък или дори не го желаят. Друг проблем са наркотиците. Сякаш сме съгласни с това явление, като че ли се борим с него, но слабо. Разбираме какъв “бич” е това, от който не можеш да се избавиш! Но самото общество и самият живот ни принуждават “да избягаме” чрез тях. Следващият проблем е с възпитанието. Родителите спокойно и много често оставят някъде децата си за дълго време, сякаш те им дотежават. Децата не изпитват никаква привързаност към тях. Връзката между поколенията става все по-слаба, поради голямата разлика в разбиранията на родителите и на децата. Децата имат своите компютърни игри, телевизията, интернет, които заместват родителите и възпитават, вместо изоставащото от скоростно предаващата се  информация родителско мнение, което поради липсата на сили, време и компетенция, няма как да достигне до децата, преминали “на друго ниво”, както в своите игри. Няма авторитети, децата се раждат бунтари и със светкавична бързина оборват всички и всичко. Те са носителите на новото и ще ни помагат да го изградим. Докато не го разберем и образованието ще е в криза. Родителите също трябва да се възпитават, за да отговарят на темпа на променящите се условия и на новите изисквания, от страна на Природата и на своите деца. За разлика от тази криза, всички досегашни кризи не са усетени от нас като “големи удари”, даващи да разберем, че сме претърпели крах във всички области на жизнената си дейност. Напредването ни в развитието идва чрез слаби, малки въздействия до  по-големи, както е при възпитаването на децата. Отначало тихичко, с убеждения, а после с внушаване и с наказване. Сега вече сме под много “голям удар” от страна на Природата и става въпрос за пълното ни наказание, в смисъл за съществуването ни, защото е голямо нашето несъответствие с нея. Разкриваме, че сме противоположни на зададената от Природата система, изискваща ние, хората, да бъдем интегрални с нея и напълно свързани помежду си, което се стараем да отбягваме по всякакъв начин. Осъзнаваме, че е добре за нас, но не знаем, как да го направим. За всички е ясно, че ако хората по целия свят се съединим във възпитателни, учебни, технически, педагогически и културни рамки, то ще ни бъде по-добре, и по-леко ще постигнем, така необходимото единство. Но как да направим това, въпреки нашия егоизъм? Можем ли да се преборим с него! В противен случай, не ще можем да си осигурим най-необходимото: храна, безопасност, отопление, жилище и физическо здраве. Това са пет задължителни условия за нашия нормален живот, за оцеляването ни и ако не сме съответстващи с Природата, то няма да ги получим. В понятието безопасност влиза и екологията. Затова първо усещаме, че търпим поражение в борбата за прехраната и екологията, тъй като едното влияе на другото. Тези преживявания, страхове и тревоги, би трябвало да бъдат достатъчни, за да заставят човечеството да предприеме нещо. Ако не предприемем нищо, то отдалечаването ни от Природата ще се засилва и ще ни доведе до страдания, до войни, до унищожение и до пълна разруха. Тогава, след тях вече, може би наследниците ни, правилно ще оценят, че друг изход няма и сме задължени да се обединим в мислите и в чувствата си, желаейки за ближния това, което  желаем на себе си. Като правим добро за другите, превъзмогвайки себе си, ще сме достойни да постигнем своето четвърто, духовното ниво на развитие, нивото на Човека, Адам. Нека се постараем да бъде, сега! автор: Емилия Наумова Коментари