Калин Терзийски: Вдъхновението е бучене на подземна река

Калин Терзийски е представител на новата вълна български писатели, които вдъхновяват и подтикват млади и стари да си спомнят удоволствието от четенето на хубаво написаната книга. Авторът на станалите вече емблематични творби като "Алкохол" и "Войник" с удоволствие се съгласи да се представи пред читателите на "Бургаски репортер" Кайо, какво е твоето определение за добре разказана история? О, струва ми се, че цял живот ще размишлявам, без да успея да разбера какво е това „добре разказана история“. Всеки усеща когато една история е разказана добре, но да се разкаже нещо добре е възможно по безброй начини. Освен това харесването на един разказ зависи от, повярвай ми, прекалено много неща. Включително и от това (и то никак не на последно място) дали харесваме този, който разказва. Също така – дали естетическата и етичната ценностна система на разказващия е близка до нашата…Примерно – много трудно можем искрено да харесаме „много добре разказаната история“ на един канибал, в която той разказва как е изял дечицата на врага си. Нещо такова. Но – да не теоретизирам излишно. В края на краищата…може да се каже, че добре разказаната история е тази, която е разказана с много вдъхновение. Но не ме питай какво е това вдъхновение…То е…аз го наричам: Бученето на подземната река. Най-общо казано: добре разказаната история е тази, която те кара да влезеш в нея и да усетиш тръпки от нейния въздух по кожата си. Думите. И съчетанията от думи. Те са това, което прави тази магия – по влизането в Другия свят. В Другия свят на историята. Как се появява в теб вдъхновението? Като някаква неясна мисъл, като отделни думи, като образи или като копнеж? Както казах горе – като стихия. Каквото смятам че всъщност е. Е, естествено, аз имам някои техники да го предизвиквам. Слушане на музика – силно, със слушалки. Преди пиех – бяло вино с сок от бъз (примерно). Тичане до изнемога или катерене по стръмна планинска пътека (това – да се възползваш от такова планинско вдъхновение е възможно благодарение на новите технологии – просто си носиш лаптопа и когато дойде вдъхновението - пишеш и на най-високия връх!). Мога да пофилософствам върху това (чисто снобско философстване ще бъде това!) как вдъхновението всъщност е биохимична каскада от реакции в мозъка: лимбична система, хипокамп, мамиларни телца, неокортекс и така нататък. Но аз предпочитам да го смятам за бучене на Подземната река. Усещам го като прилив на газирана вода – направо от Рая и Ада едновременно – от краката към корема, гърдите и накрая – в гърлото. Странно, но до главата само леко се докосва…Главата явно е свързана не с вдъхновението, а с мрачното размишление или със студено-интелектуалното философстване. Имаш ли работно време, т.е пишеш ли в някакъв график от един час до друг час или просто загубваш представа за времето, докато създаваш текстовете? Докато създавам текстове аз живея. Това е най-точно казано. Както и във всеки друг момент. Помислете върху това: Всичко е всичко! Докато създавам текстове, докато съм в тоалетната, докато пея на някой планински връх и докато умирам, аз правя все едно и също – аз живея. Имам потресаващо и много важно усещане за живот. Времето – в тоя смисъл – дребно човешкия, трудово-графичния – преди ми беше противно – защото е робска приумица. Сега ми е просто смешно. Ставаш когато очите ти се отворят. Пишеш и живееш, докато очите ти са отворени. Лягаш, спиш или умираш – когато затвориш очи. Това е. Часовете и минутите са измислени от жалки надзиратели в трудови колонии. Поздравявам те с едноименния разказ на Кафка. Стоят ли в дома ти отдавна започнати истории, но все още недовършени и недоразказани? Може ли след време писателят да се върне отново  към стара идея като към стара любов и пак да е хубаво както преди? Стоят доста започнати истории. Аз понякога – от мъка, че си стоят така – като вече изсъхнали и почти загубили живот ембриони – ги довършвам, убивам ги. Изтривам ги. За да не съхнат в забрава. Защото когато една история е лишена от жива и трепетна емоция – по-добре да не се подхваща отново. Мисля, че с това отговорих на целия въпрос. Коя твоя творба те „измъчи” най-много и съответно с коя писането ти беше най-лесно? При мен има едно особено обстоятелство. Аз деля целия си живот на няколко абсолютно различни и независими периода. В които съм бил различни хора. Които даже не се познават и нямат спомени един за друг. И така – някои неща – като сборниците ми разкази „Има ли кой да ви обича”, „Сурови мисли със странен сос”, „13 парчета от счупеното време”, „Любовта на 35 годишната жена” – ги е писал Калин Терзийски, който беше самия Дионис с червен нос и черен дроб като на гъсок, весел бохем от кръчмите и танцьор по маси и покриви. И аз (аз от сега) няма представа дали писането на тези разкази е измъчвало този веселяк. Но от сегашните ми романи, писани в тия три четири години – от Калин Терзийски, който е сух и активен аскет с мрачно чело и упорита усмивка– та от новите романи най-труден ми беше „Войник”. Защото темата е извънредно непопулярна, опошлена и осмърдяна от баналността.  Темата за мъжете на средна възраст, за мъжкото приятелство и смисъла на живота, за казармата и какво е да си войник. Образно казано: Трябваше от чалга парче да направя симфония. Много се надявам да се е получило. Какво усети, когато видя първата си книга по рафтовете на книжарниците? Малко уморено, но силно вълнение, както и едно такова чувство за спасеност. Все едно си казвах: сега и да умра, ще съм оставил нещо. Все едно бях оставил образа си върху скала.  Като прахората от Австралия с техните отпечатъци на ръце върху червените скали. Отпечатък във вечността. Разбирах, че това е лъжовно усещане (винаги съм имал много ясно усещане за преходността на всичко!) но толкова му се радвах, че не ми пукаше дали е лъжовно или не. Когато четеш вече написана и пусната в продажба твоя книга, не изпитваш ли желание да редактираш нещо или приемаш, че написаното е окончателно? Не, не. Преди имах остро и натрапливо (почти в медицинския смисъл) желание да поправям. Но с годините идва мъдростта. И това глупаво желание отпада. Повярвай ми – нищо не може да е по-добро от това, което е! Все едно да вземеш и да поправяш децата си – с нож и свредел! Защото нещо не ти харесват. Всяко нещо е съвършено именно защото е такова, каквото е! Стивън Кинг беше казал, че и най-добре написаната история е като торба с кости в сравнение с истинския живот. Трябва ли според теб авторът непременно да е изживял нещо подобно на написаната от него история, за да звучи достоверно? Аз бих казал, че добре написаната история няма нищо общо с живота. Тя си е просто съвсем друга сфера. Нещо като друг живот. Иначе – ако се постави условието, че трябва да имитира живота – тя наистина ще е смешна в сравнение с него. Никоя история, сравнена с живота няма да представлява нищо повече от торба кости. Но писаните и разказаните истории са сами за себе си. Те са друг свят и друг живот. Те не имитират живота и света. Реализмът е инфантилно и безпочвено занимание. Писателят както и да пише – създава напълно друг, абстрактен свят. Който не е реалността – в никакъв случай. И няма какво да се сравняват. Помисли върху това: какво реално има в една реалистична картина? Един пейзаж. Та тя е просто някакъв пигмент, разнесен на извънредно тънък слой върху някаква плоскост от памук или лен! Това няма нищо общо с обекта – с дърветата и хълмовете – уж нарисувани на тоя пейзаж. Това си е просто една памучна плоскост покрита с пигмент. Тотална абстракция. А Стивън Кинг изобщо интересен ли ти е? Да, много добър майстор на разказването. Един от най-добрите. В съвремието имам предвид. Естествено – при такова промишлено писане – написал е предимно еднообразни и комерсиални неща. Но е много добър. В образността. В атмосферата. Редял ли си се в миналото на опашка за някоя книга и коя е била тя? Не, никога не съм се редил на опашки. Може би само за мляко – 91- ва година. Не смятам нищо материално за толкова важно, че да си губя времето за свобода заради него. А повярвай ми, книгата е точно толкова материално нещо колкото и млякото и чаршафите. И също е обект на консуматорски апетити. Аз предпочитам да скитам неангажиран с нищо. Необвързан. А като гледаш опашка от читатели, които чакат да им дадеш автограф, какво изпитваш тогава? Изпитвам интензивно самодоволство, което е съвсем детинско и естествено, природно вълнение. Но го обуздавам и облагородявам, като го се опитвам да го преформулирам - като радост от добре свършената работа. Смея се – естествено. Защото ти обясних едно нещо съвсем точно и вярно, но ще бъде изтълкувано от много хора по много глупав начин. Наистина – адски много хора предпочитат да живеят в тотално замъгление по отношение на истинските си чувства и мотиви. Нямат смелост да си дадат сметка какво точно ги движи в тоя живот. Аз се опитвам да не съм от тези хора. И ето – казвам ти: Изпитвам първично, първобитно самодоволство. Коя е най-странната похвала или критика, които си получавал от читатели? Най-странния и прекрасен отзив беше тия дни. Едно много умно и начетено, малко особено момиче от крайморско градче ми написа: Няма да дойда на твоето представяне. Защото ти за мен си Бог. И не искам да те свързвам с материален образ. Просто оставяй следи, аз ще ги търся. Как реагират хора, които не познават, щом им кажеш, че си писател? Как да го кажа най-точно…? Пада им енергията. Все едно им става малко неудобно. Все едно съм им казал, че съм хомосексуалист или психично болен. Поне на мен така ми се струва. Мисля, че е така, защото българинът е свикнал някой да му налага авторитетите със сила, отгоре. И когато види някой, който би трябвало да е авторитет (все пак – писател – като Вазов и Хайтов!) а пък никой не му го е натрапил отгоре - с партийно и държавно разпореждане – и той, българинът си казва: Е, хайде сега! Какъв пък е тоя самозван писател, тоя графоман? Тоя психично болен? Като е писател, защо не Ни-е-Казано? Защо не го учим по литература? Защо не е оповестено с държавен указ? Защо не го знам аз? Има една такава история, разказа ми я чудесния поет Тома Марков: Веднъж един писател от миналото – при това виден партиец, но не много известен – казал на някакъв селяк, с когото се карал нещо: Аз съм Еди кой си – писател. И онзи – с цялата си провинциална, задръстена и свещена тъпотия го погледал ококорен две минути, мислел какво да каже, накрая изтърсил: Хм, Еди кой си ли? Такъв писател нема! Тоест – той, простакът, отрича съществуването на всичко, което не му е известно. Но аз правя всичко възможно това да се поправи. Тоест – писателят да заеме гордото си и достойно място – отново и сега – без партийна или царска подкрепа – своето достойно и прекрасно място в обществото. Затова непрекъснато представям писателската институция навсякъде в медиите. Писателят е институция! Ако ти предложат внушителна сума, за да напишеш сценарий за телевизионен сериал...ще можеш ли да премахнеш от него мутри, министри, депутати, банкери, проститутки, продажни медии и криминални типове, които населяват българските филми? Виж, аз съм професионален писател. Мога да напиша – без да ми е по сърце – всякакъв сценарий. Не само за мутри и политици, но и за безгръбначни и дълбоководни риби ръкоперки. Ако ужасно много ми трябват пари – ще го направя. Но аз правя така, че да не ми трябват пари. За да не се налага да се съобразявам с такива изисквания. Свободата идва тогава, когато презреш глупашките си желания. Да си богат, да имаш и така нататък. Който няма какво да губи и не е привързан към нищо на тоя свят – той е свободен като безграничен електрон, летящ из космоса. Съвършен. Както казах на един приятел: Ако искаш да направиш добро на някого - не му давай риба. Нито го учи сам да си лови риба. А просто го научи да не яде! Само научилият се да не Иска е свободен. И не му се налага да пише сценарии за мутри. А ако поиска – може и да пише. Но само следвайки своето съвършено желание! А би ли написал книга в рамките на някои европроект книга за възхода на някоя българска кравеферма или ще откажеш такъв ангажимент? Бих написал. Защото това е странна, непопулярна тема и изглежда като голямо предизвикателство. Харесвам трудните задачи. А това, че е европроект – не ме плаши. Сега ще ти кажа: Ако живеех в зрелия социализъм – щях да пиша романи по поръчка за ТКЗС-та. Но пак щях да ги пиша така, както аз си знам. И сигурно щях да пребивавам за дълго в заведенията за превъзпитаване на възрастни. Гледаш ли новини по телевизията, четеш ли вестници и интересуваш ли се от риалити формати? Не. Не правя чак такива неща. Странни ли ти изглеждат хората, които не гледат телевизия, не четат вестници и не знаят какво става в българските риалити формати? Да, странни ми изглеждат. Такива – като мен. Но и другите, които гледат, ми изглеждат странни. Изглеждат ми отпуснати по течението. Предали се на мътната глупост. На отчаянието. Яде каквото му падне само отчаяният. Кайо, какво може да те накара да се смееш, докато те заболи корема от смях? Нещо смело, нещо безгранично, нещо непокорно и потресаващо. Което осмива самата Вселена. Вселената има нужда от осмиване. Редът. Защото смехът ни спасява от трагедията на сериозността. Щом ще се мре - е хубаво да сме насмешливи! С какви думи би описал българската литературна ситуация в момента? Българската литература е във възход – и то невероятен. Родиха се самостоятелни, смели и пълноценни писатели. Деян Енев, Георги Господинов, Радослав Парушев, Милен Русков, Алек Попов, Елена Алексиева, Васил Георгиев и трябва да спра, защото с всеки нов споменат ще пропускам поне десетина, които ще се обидят, че не съм ги споменал, а те наистина заслужават! Доста от водещите сегашните български писатели са талантливи, образовани и свободни да търсят истината. Без да се съобразяват с нищо друго освен със своя глас и със Свободата. Нека никой не говори, че комерсията е някакво робство. Тия, които робуват на пазара, те са жалки и даже не им се продават книгите. Защото четящите хора наистина искат честна, силна литература. А не съобразена с мимолетните вкусове и потребности на пазара. Виж: Достоевски се продава много по-добре в световен мащаб и с оглед на Времето – в сравнение с нечестни мижитурки, които се съобразяват само с потребностите на пазара. Така че – българската литература е във възход. И то тази– създаваната от писатели, които не слугуват нито -като едновремешните лакеи на социализма – на партията; нито като съвременните западни драскачи – на пазара. Ако някой читател иска да те разбере що за човек си ти, от коя твоя книга може да придобие тази представа? Ако иска да получи поне бегла представа какъв съм аз – трябва да прочете всичките ми 14 книги, но също така – хилядите ми есета и статии за периодичния печат, както и стотиците ми сценарии за телевизията, както и нещата, които си стоят и отлежават в компютъра ми. Много от тях са налудничаво, вихрено, откачено смешни. И мрачни.   Коментари