Пламен Георгиев е роден в София, а любовта му към киното се събужда още от детските години. Затова не е изненадващо, че започва да се занимава с това още като ученик. И вече 16 години страстта му към хобито, което се е превърнало и в професия, не стихва.
Той е работил на 3 континента в десетки страни, като е успял да опознае особеностите и културата на няколко десетки националности. Режисьор и продуцент със завиден опит – днес Пламен Георгиев има зад гърба си реализирани проекти и участия във всички видове форми на филмопроизводство – от реклами, през лични инициативи, до мащабни филмови продукции.
Автор е и на няколко документални филма за емигрантите от страни извън ЕС, избрали за своя втора родина България. Последната лента, която снима на тази тематика, се казва „Усмивки за бъдещето” и включва историята на шестима души от Източна Европа и Азия, чиято съдба ги е довела до нашата страна. Сред тях е и известният ни спортист Амен Назарян, който българите отдавна приемат за сънародник.
Днес филмът, който се снима по проект „Заедно по-добри, по-силни” – реализиран от Глобул Медия Груп - беше представен пред емигрантите живеещи в община Бургас.
- Трудно ли намерихте хората, които да включите във филма си?
- Не беше трудно да ги намерим. Целият екип се включи в рамките на няколко седмици открием цял списък с хора, които отговарят на изискванията на проекта – да са граждани на трети страни и да живеят трайно в България. По-трудното беше да ги изберем така, че да ги напаснем за целите на филма. Има много интересни личности, които заснехме, но не успяхме да включим.
- Тези, които сте избрал за филма си изглеждаха много щастливи хора. Умишлено ли ги избирахте такива, или просто така се случи, че попаднахте на емигранти, които са доволни от живота си в България?
[caption id="attachment_21296" align="alignright" width="300"]
Филмът "Усмивки на бъдещето" беше прожектиран пред емигрантите от трети страни, които са се установили трайно в Бургаска област.[/caption]
- Когато тръгваш такъв тип документално кино, нямаш никаква идея каква е съдбата на този човек. Свързваш се с него чрез трети лица. Най-често това е някой приятел или познат на твой приятел. Първите срещи, когато правим предварителните разговори и се запознаваме, винаги се тръгва по-дистанцирано. В рамките на няколко дни се опознахме и след това самите те започнаха да ми се обаждат и да ми споделят някои неща. Звънят ми и казват: „Намерих тук едни черно-бели снимки” или „Сетих се това и това”.
- Попитах Ви, защото предният документален филм, който сте правил на тази тематика, е бил за хората, които бягат от военните конфликти и природните бедствия в Близкия и Далечния Изток. Какво Ви споделят най-често? Защо са избрали точно България?
- Да, по-голямата част от тях гледат на България като на междинна спирка. Някои от тях идват с професията си и се установяват трайно тук. Споделят, че не са имали намерение да остават, но се почувствали сигурност и не искат да се местят по на Запад. Така например в София има няколко иракски фризьорски салона, отворени от хора, завършили едни от най-утвърдените фризьорски и бръснарски школи там.
- Каква ще е следващата Ви стъпка по този проект?
- Ще направим по-подробни портрет на хората, които само сме щрихирали в този филм. Армен Назарян например има да разказва още много.
- В работата Ви покрай филма с хора от колко националности сте имал възможност да контактувате?
- До този момент сме заснели два филма по проекта и съм се срещал с представители от поне 20 страни.Някои от тях са влезли в продукциите, други са отпаднали, защото - да кажем - историите им са се дублирали с някои други.
- И ако трябва да направите най-общо сравнение, кои от националностите се доближават най-много до българите – като манталитет, светоглед, отношение към другите?
- Разбира се, че едни от тях са руснаците. Но не само те, а и всички, които са дошли от бившите съветски републики. Няма как да не споменем и македонците. До нас се доближават много и южноевропейците – италианци и испанци, макар че те са в Европейския съюз и не влизат в рамките на проекта. Но ако говорим по принцип, италианците наистина приличат по нещо много на българите. Работил съм там и познавам много от тях, имам преки наблюдения. На тях им харесва тук, на нас ни харесва там.
Коментари
Пламен Георгиев е роден в София, а любовта му към киното се събужда още от детските години. Затова не е изненадващо, че започва да се занимава с това още като ученик. И вече 16 години страстта му към хобито, което се е превърнало и в професия, не стихва.
Той е работил на 3 континента в десетки страни, като е успял да опознае особеностите и културата на няколко десетки националности. Режисьор и продуцент със завиден опит – днес Пламен Георгиев има зад гърба си реализирани проекти и участия във всички видове форми на филмопроизводство – от реклами, през лични инициативи, до мащабни филмови продукции.
Автор е и на няколко документални филма за емигрантите от страни извън ЕС, избрали за своя втора родина България. Последната лента, която снима на тази тематика, се казва „Усмивки за бъдещето” и включва историята на шестима души от Източна Европа и Азия, чиято съдба ги е довела до нашата страна. Сред тях е и известният ни спортист Амен Назарян, който българите отдавна приемат за сънародник.
Днес филмът, който се снима по проект „Заедно по-добри, по-силни” – реализиран от Глобул Медия Груп - беше представен пред емигрантите живеещи в община Бургас.
- Трудно ли намерихте хората, които да включите във филма си?
- Не беше трудно да ги намерим. Целият екип се включи в рамките на няколко седмици открием цял списък с хора, които отговарят на изискванията на проекта – да са граждани на трети страни и да живеят трайно в България. По-трудното беше да ги изберем така, че да ги напаснем за целите на филма. Има много интересни личности, които заснехме, но не успяхме да включим.
- Тези, които сте избрал за филма си изглеждаха много щастливи хора. Умишлено ли ги избирахте такива, или просто така се случи, че попаднахте на емигранти, които са доволни от живота си в България?
[caption id="attachment_21296" align="alignright" width="300"]
Филмът "Усмивки на бъдещето" беше прожектиран пред емигрантите от трети страни, които са се установили трайно в Бургаска област.[/caption]
- Когато тръгваш такъв тип документално кино, нямаш никаква идея каква е съдбата на този човек. Свързваш се с него чрез трети лица. Най-често това е някой приятел или познат на твой приятел. Първите срещи, когато правим предварителните разговори и се запознаваме, винаги се тръгва по-дистанцирано. В рамките на няколко дни се опознахме и след това самите те започнаха да ми се обаждат и да ми споделят някои неща. Звънят ми и казват: „Намерих тук едни черно-бели снимки” или „Сетих се това и това”.
- Попитах Ви, защото предният документален филм, който сте правил на тази тематика, е бил за хората, които бягат от военните конфликти и природните бедствия в Близкия и Далечния Изток. Какво Ви споделят най-често? Защо са избрали точно България?
- Да, по-голямата част от тях гледат на България като на междинна спирка. Някои от тях идват с професията си и се установяват трайно тук. Споделят, че не са имали намерение да остават, но се почувствали сигурност и не искат да се местят по на Запад. Така например в София има няколко иракски фризьорски салона, отворени от хора, завършили едни от най-утвърдените фризьорски и бръснарски школи там.
- Каква ще е следващата Ви стъпка по този проект?
- Ще направим по-подробни портрет на хората, които само сме щрихирали в този филм. Армен Назарян например има да разказва още много.
- В работата Ви покрай филма с хора от колко националности сте имал възможност да контактувате?
- До този момент сме заснели два филма по проекта и съм се срещал с представители от поне 20 страни.Някои от тях са влезли в продукциите, други са отпаднали, защото - да кажем - историите им са се дублирали с някои други.
- И ако трябва да направите най-общо сравнение, кои от националностите се доближават най-много до българите – като манталитет, светоглед, отношение към другите?
- Разбира се, че едни от тях са руснаците. Но не само те, а и всички, които са дошли от бившите съветски републики. Няма как да не споменем и македонците. До нас се доближават много и южноевропейците – италианци и испанци, макар че те са в Европейския съюз и не влизат в рамките на проекта. Но ако говорим по принцип, италианците наистина приличат по нещо много на българите. Работил съм там и познавам много от тях, имам преки наблюдения. На тях им харесва тук, на нас ни харесва там.
Коментари