Силата в духовното

Когато говорим за нея, нямаме предвид самата духовна светлина като такава, защото тази светлина се намира вън от сетивния орган и постижението, и затова е недостижима. Тази светлина изхожда и е равна на същността на създалата ни сила. Ние не сме способни да разберем и постигнем духовната светлина, да й дадем име и определение. Затова, названието ,,светлина” е метафорично, не е истинско. Под ,,сила” без  тяло се подразбира ,,духовен съд”. А определенията за светлината не говорят за същността на самата светлина, а изразяват реакцията на съда, неговите впечатления от срещата със светлината  в съда. Алтруистично, духовно желание наричаме духовната сила, а реакцията на тази сила върху нещо, въздействащо на нас, ние наричаме светлина. Тоест, светлината от определението по отношение на съда, се явява неговото пораждане. Следователно, ние измерваме не светлината, ние измерваме коригираните свойства на съда и тях наричаме светлина. Да допуснем, че съдът е коригирал себе си с 20% и в тези 20% той усеща новото състояние, възникнало в него, в резултат на корекцията. Това ново усещане в коригираното желание наричаме светлина. Така че, светлина се нарича усещането на коригираното желание, а усещането на некоригираното желание се нарича тъмнина. Реално, имаме предвид само усещанията на самия съд – напълва ли се той със собствените си коригирани усещания или се напълва с некоригирани усещания. Например, можем да вградим в човешкия мозък електроди и подавайки им различни сигнали да предизвикваме в човека всякакви видения. На него ще му се струва, че плува, лети, че вижда нещо необикновено. А всъщност? Ако го попитаме, той уверено ще каже: ,,Разбира се, аз виждам това!” Но експериментаторът знае, че този човек се намира под въздействието на  електрическите импулси. Как можем да различим реалността от илюзията? Никак! На човек му е трудно да повярва в това. Възможно е да виждаме сън и в съня да ни се струва, че сме на обикновен урок. А може би ние никога,  на никакви уроци не сме били? Може това да е сън, който толкова дълго продължава? Или на нас ни се струва, че той продължава дълго? Докато в нас няма противоположното качество, противоположно свойство, няма с какво да сравняваме това, което измерваме. Затова ние усещаме само това, което се намира в нас. Ние никога не можем да кажем колко правилни или неправилни са нашите усещания, обективни ли са или не. Такава е истинската, действително научната база за разсъжденията върху нашата същност, върху нашите усещания В човека няма нищо освен неговите свойства и впечатленията от тези свойства. Нищо друго. Този принцип намира отражение в правилото: ,,Всеки критикуващ, критикува по степента на непоправените си свойства, но всеки оправдаващ, оправдава по степента на своята коригираност”. Наблюдаваме това и в нашия свят: аз мога да усетя, да разбера, да приема само това, което вече в себе си съм натрупал, усетил, приел и разбрал. Всичко е основано само на вътрешните свойства на  възприемащия. Субективността, относителността са всеобемни, защото произлизат от самото първо свойство на кли. Когато светлината е създала кли, желанието за получаване в творението, което притежава екран, преобразуващ егоизмът в алтруизъм и му е дала своите свойства, то е започнало да реагира на светлината, изхождайки от два параметъра: собственото желание за наслада и желанието за уподобяване със светлината. Кли е създадено такова – егоистично, усещащо светлината като наслада. То усеща насладата или нейното отсъствие, а самата светлина не усеща, защото светлината е създала кли не, за да усеща себе си, а за усещането й като наслада. Затова не знаем, какво е това светлина. Само знаем, че тя ни дава наслада. В духовния свят връзката между светлината и кли съществува. Но между различните светове – на алтруистичното управление и на егоистичното управление, между алтруистичната и егоистичната материя, връзка не съществува. Трябва точно да изясним какво означава ,,няма връзка”. Това е, че няма пряко управление. Също възниква въпросът, дали се има предвид посоката й: отгоре-надолу или отдолу-нагоре? Това че аз, намирайки се долу, не влияя на висшия свят със своите егоистични качества – е лесно за възприемане. Наистина, как е възможно да въздействам егоистично върху висшия алтруистичен свят? Но може би, висшият свят влияе върху мен или по някакъв начин е свързан с мен? Светлината, тоест, впечатленията на съда е възможно да се постигнат. Светлината е впечатлението на съда от усещанията за някакво напълване. Аз също понякога усещам, че нещо ме напълва, прелива отвътре. Това е усещането на моето желание, което наричаме светлина. Светлината, тоест, впечатлението на съда, може да се постигне и такова постижение се нарича: ,,Материята и формата заедно”, като впечатлението е формата, а силата  е материята. Но чувството на любов, което се ражда в съда, се определя като ,,Форма без материя”. Формата, облечена в материя е светлината, насладата, усещана в материята. Формата без материята е усещането за любовта: ,,Той на мен ми дава и аз разбирам, че Той ме обича, защото аз Го обичам”. Ако разграничим любовта от подаръка, сякаш тя никога не е била облечена в него и представлява само абстрактно название: ,,Любовта  на  висшата управляваща сила”,  тогава тя се определя като ,,Форма без материя”, въз основа на това, че в себе си съм усетил насладата от Твореца. Доколко излизаме от материалната реалност? Аз съм желанието за наслада и усещам чувство, впечатление, наричано наслада. Сякаш към мен са прикрепили електрод, дали са ми електрически заряд и аз се наслаждавам. Съдейки по изпитваната наслада, си правя извод за това, че Извикващият в мен това усещане ме обича. Какво означава: ,,Той ме обича”? Независимо от моята материя, независимо от чувството за наслада, които Той извиква в нея, в Него присъства чувството на любов към мен. Представяте ли си, доколко това вече е откъснато от мен? Това е формата без материята. ,,Той ме обича и тъй като ме обича, създава ме и предизвиква в мен чувството за наслада” е вече абсолютно бездоказателствено, волно предположение. Това е ,,Формата без материята”. Усещайки Неговото отношение към мен, усещайки насладата, получавана от Него, аз започвам да достигам подобието на свойствата. Аз искам да Му дам същото, което Той ми дава. Затова, в себе си, върху себе си изпитвам предполагаемото в Него. И в това ставам подобен на Него. Ако Той ми дава добро и аз се опитвам да Му дам същото, и така ще уловя Неговите мисли, Неговите чувства. И тогава ще мога да кажа: ,,Да, навярно Той ме обича. Той наистина ме обича, защото аз достигнах такова чувство към Него, благодарение на това, че аз Му отдавам. И от подобието на моите действия с Неговите, започвам да Го разбирам. Така е и в нашия свят. Аз искам да разбера някого, но това не е толкова просто, защото той може да притежава съвсем различни качества – ментални, психологически. Трябва да започна да действам, подобно на него. Тогава механичните действия ще ме доведат до същия образ на мислене, до разбирането на предпоставките за неговите действия и аз ще започна да го разбирам. Гледайки човек, който има деца и се грижи за тях, ще го разбираме само външно. Докато не се окажем на неговото място, никога няма да разберем всички тези проблеми и мисли, които той преживява. За да го разберем, трябва да станем  като него. Как, по принцип, може да се познае Творецът? Как да се познае нещо, което е вън от нас, самите? Творецът се познава по метода на уподобяването: аз ще действам така, както Той действа върху мен. Не ми е нужно да философствам, да си измислям, как Той въздейства върху мен. Позовавам се само на това, което разкривам в себе си.  А аз разкривам в себе си Неговото въздействие и после, по същия начин въздействам върху Него и започвам да Го разбирам. Защо? Защото аз се уподобявам с това, което Той предизвиква в мен. Аз не мога да постигна Него, самия, но мога да постигна Неговото отношение към мен. Тоест, аз не ще постигна недостижимото, но по такъв начин ще се приближа до Твореца. Това действие се нарича: ,,Придобиване на формата”. При това, моето изследване наистина се явява конкретно, защото духът на тази любов остава в него и  напълно абстрахиран от подаръка на понятието, тоест, от същността на светлината. Защо ли, ,,абстрахиран”? Аз започвам да действам по същия начин, по който действа по отношение на мен Творецът, стремейки се да предизвикам в Него същото чувство, което Той предизвиква в мен. И между нас възниква такова съединение, че вече е без значение, кой на кого дава. Не е важна същността на самия подарък, а че се стремим да извикаме един в друг, посредством тази светлина, осезаемото като наслада. Ние си казваме един на друг: ,,Аз те обичам, а насладата, която в мен извикваш се явява само необходимото условие, за да предам това съобщението, че аз те обичам”. И тогава, постиганото от нас чувство на любов един към друг, се нарича: ,,Придобиване на формата”. Ние се издигаме над своята материя и над усещането в нея, разбирайки, че и материята, и нейното напълване се явяват не повече от средството, което е необходимо за предаването на нашето отношение един към друг – предаването на  любовта.. И така, стигнахме до формата. При това, тази форма се базира на абсолютно ясни действия, на предполагаем практически опит, на измервания, на повторения, на възпроизвеждане и т.н. От материята преминахме към ,,Формата в материята”, от ,,Формата в материята” към ,,Формата извън материята”, т.е. към любовта, която се явява следствие на това, което усеща  материята. Тази любов, макар да се явява резултат от подаръка, е неоценимо по-важна от самия подарък, който представлява само средството за изразяването на любовта. Ценността на любовта се определя не от подаръка, а от величието на даряващия го. Ако аз съм важен в твоите очи, е достатъчно да ти кажа само две думи, дори нищо да не ти подаря. Да подариш е по-съществено, тъй като остава в твоята памет нещо осезаемо. Но важността на това, което аз ти давам, се определя не от подаръка, а от това, че ти го давам аз, а не някой друг. Тоест, важността на даряващия. И колкото по-малко внимание обръщам на ценността на самия подарък, а повече на своето отношение към даряващия, толкова по-голямо ще е откъсването ми от материалното, в сравнение с духовното. Неоценимо по-важен е не самият подарък, а величието на подаряващия. Именно любовта и проявеното внимание придават на това състояние безкрайната ценност и значимост. И затова, любовта напълно се абстрахира от материята, явяваща се светлина и подарък дотолкова, че остава само постигането на любовта, а подаръкът се забравя и сякаш се заличава от сърцето. Подаръкът вече няма значение, той се приглушава от съобщението, че Той ме обича. Това се нарича: ,,Постигане на формата” и се явява най-важното. За отношението на Твореца към нас, разбираме по Неговото въздействие върху нас. Когато човек излиза в духовния свят, той започва да усеща непосредственото въздействие на Твореца, а следствието от това въздействие се определя от нас като усещането на любовта. За да осъзнаем, как се отнасят към нас родителите ни, трябва сами да станем родители – това е несъмнено. И тогава възниква въпросът: ,,За да разбера, как се отнася към мен Творецът, съм длъжен да стана Творец?” Естествено, аз съм длъжен да стана Творец. А понятието ,,Творец” означава: ,,Създаващ желание и напълващ желанието, за да съобщи на това желание, на това творение своята любов”. Същото това действие трябва да изпълни човекът, творението по отношение на Твореца. Да намери в Него желанието. Откъде е желанието в Твореца? Той е пожелал да ме създаде, за да ме напълни, да ме наслади. Той е пожелал – означава, че в Него има желание и аз мога да се обръщам към това желание. Той е пожелал – какво да направи? Да ме наслади: значи аз мога ,,да играя” с това желание, както детето ,,играе” с любовта на родителите към себе си. Наричаме детето, ,,глава на семейството”, защото, манипулирайки любовта на родителите, то се превръща в най-важният член на семейството. Такъв съм и аз по отношение на Твореца. Ако Той ме обича, значи се нуждае от мен и затова, аз мога да манипулирам Неговата любов към мен. Мога да се обръщам към това свойство и да работя с него: ,,Ти ме обичаш, Ти искаш аз да се наслаждавам? Аз ще се наслаждавам, ако Ти ще получаваш наслада от мен. Ще се наслаждавам, ако стана подобен на Теб. Ще се наслаждавам, ако Ти ме направиш такъв, какъвто си Ти”. Аз мога да печеля Неговото желание, Неговата любов към мен. Та нали това е първоначалното Негово свойство: ,,Добрият, Творящият добро”. Изначално е свойството любов, изходящо от Него, което сякаш Го е заставило да  ме създаде. Ако правилно се отнасям към Неговото първично, спрямо мен свойство, аз ще мога да направя със себе си и с Него всичко, което пожелая. В ръцете ми е Неговото най-важно свойство, основата на всичко: любовта към мен. Той няма къде да отиде, мога да Го заставя. Това се нарича ,,Победиха Ме Моите синове”. Обръщайки се към това свойство, Го заставям. Така и трябва – да Го заставям, да Го побеждавам. Да Го заставя да ме промени, да ме коригира, да ме направи такъв, какъвто е Той. Значи, с Твореца аз мога да се разбера, защото Той ме обича. А, какво да правя с останалите творения? Всички останали творения Творецът е създал около мен, за да ми въздействат и аз, въпреки всички пречки, въпреки моето егоистично начало да  мога да достигна до извода, че така Той въздейства върху мен, за да може по този начин да ме доведе до правилния резултат. Колкото повече коригирам своя егозъм, толкова по-отчетливо ще виждам, че около мен се намира единният Творец. Никой друг няма. Ако се обръщам към всички с любов, то ще видя, че в крайна сметка, се обръщам към Него, а всичко, което уж се намира около мен, е само следствие от разединяването, от некоригираността на моето кли. По степента на своята корекция започвам да виждам, че целият свят около мен се слива в една единствена сила, в едно единствено желание, наричано Творец. Всичко, което е около мен, е създадено заради мен. Заради това да постигна единствената воля, наречена Творец. Нищо друго няма. Само по силата на своята непоправеност, на своята неспособност да свържа противоположното, аз възприемам, случващото се около мен като нещо, което уж, има свое съществуване и което не се отнася до Твореца, което има своята програма, своята воля и своите желания. И само по силата на своята  непоправеност, приписвам на хората, на държавите, на обществото някакви конкретни, лични възможности, считайки ги за обективни, свободни и отделно съществуващи. Как може да бъде възможно, телата сами да решават, как да постъпват и как да съществуват? Как може, дори да се предположи такова нещо? Кой, какво съществува със способността да решава? Белтъчната материя! Приписваме й тези свойства, защото ние, самите се намираме на същото това ниво. Коригирайки своите свойства, ще усещаме, ще виждаме, че в нас се намира и действа само Творецът, което ще откриваме, аналогично и в другите около нас. автор: Емилия Наумова Коментари