Вече няколко десетилетия Васил Михайлов е едно от най-ярките имена в българския театър и родното кино. Вечен ще остане образът му на капитан Петко войвода в едноименния филм.
Тази година актьорът отпразнува своя 75-ти рожден ден. В своя творчески път той се е превъплътил в повече от 200 образа на сцената и пред камерата. И до днес той е сред най-търсените от режисьорите актьори.Трудно е да се изброят всичките награди, които е получавал на български и чуждестранни фестивали.
Въпреки завидната си професионална биография от около десетина години Васил Михайлов отказва да дава интервюта. Но не защото има нещо против журналистите - както самият той казва - а понеже има усещането, че вече е изприказвал всичко. За Бургас обаче великият актьор направи изключение.
- Минаха и тазгодишните страсти около раздаването на „Аскеерите”, изненадва ли Ви блясъкът, който съпровожда подобно събитие, имайки предвид кризата, в която страната ни се намира?
-Да, днес раздаването на награди в различните театрални фестивали са знаково събитие, свързано с много блясък и големи очаквания, но аз си спомням как започна всичко – от една тъжна шега. Преди повече от 20 г. театрите бяха съвсем забравени, нямаше публика, за това изкуство почти не се говореше. Затова ние решихме да напомним за себе си, като си раздадем едни награди, имитирайки съвсем по елементарен начин „Оскарите”. Затова взаимствахме донякъде и звученето на самото наименование, но ги кръстихме „Аскеери”, тъй като все пак инициативата беше на Военния театър. Имахме намерение да продължим събитието по този начин, с лека самоирония, с чувство за хумор и на шега. Но постепенно колегите, които получаваха тези награди, започнаха да се вземат насериозно. И така церемонията придоби някаква тържественост, всички започнаха да идват официално облечени, да плачат и да благодарят, като печелят. Това не беше лошо, защото нашият театър имаше самочувствието да раздава награди. Не всеки театър може да си позволи подобно нещо. За да го прави, той трябва да е на върха, защото само така този приз би имал тежест. Още повече, че ние бяхме пионерите в това. След нас се народиха много други награди и фестивали.
- А как се раздават театралните награди у нас? Имате ли доверие в театралните вкусове на институционално ниво? Смятате ли, че „Аскеери” и „Икари” отиват на точния адрес или действат някакви други критерии, различни от професионализма на артистите?
- Разбира се, че под внимание се взема професионализма, но не може да се отрече, че в оценяването има и доза субективизъм. Една група артисти ходят и гледат свои колеги. За оценяващите е трудно да отсеят най-добрите, защото на мен лично ми се е налагало да гледам по 120-130 спектакъла. А това доведе след себе си нов проблем – ония, които най-много гледат, се оказа, че не са играещите артисти. А от друга страна се очаква оценка да дават именно онези с най-много излизания на сцена, защото именно те би трябвали да са най-добрите. Този казус намери своето решение донякъде, след като се промени регламента и в журито вече влизат голяма част от артистите, които са били наградени вече. Тук път възникна въпросът ако в оценяващата комисия има актьор, който е номиниран и през настоящата година, има ли право той да гласува.
- Вие дълго време бяхте начело на журито, променило ли се е нещо в критериите на оценяване от тогава до сега?
- Да, много години бях председател на журито, след това станах почетен председател, а от известно време имам проблеми с очите, не мога да виждам добре, когато съм на театър, и малко съм се отдръпнал. Но всички въпроси, по които разсъждавах по-горе, са злободневни и са актуални до ден днешен.
- Раздаването на „Аскеерите” е поставило началото, но днес има няколко престижни театрални фестивала в страната – като се започне от Варна, Благоевград, Враца, Шумен и т.н. – това води ли до повишаване качеството на наградените пиеси, или напротив – сваля нивото?
- Постепенно по време на сезона се прави естествена селекция и когато дойде време за номинации вече има направен някакъв естествен подбор. Оказва се, че на повечето фестивали участват 4-5 постановки, които се редуват при получаването на наградите, тъй като все пак при оценяването има и субективен момент. И слава Богу, че е така. Получава се едно обществено мнение и е много приятно, когато оценката на журито съвпадне с предпочитанията на публиката.
- Една от последните постановка, в която Ви гледахме, е „Завещанието на целомъдрения женкар”, а всички българи свързват името Ви и с капитан Петко Войвода. До кой от двата образа стои по-близо човекът Васил Михайлов? 
- Разбирам какво имате предвид (смее се), но Петко също не беше чужд на любовта. Нормалните хора по принцип не са чужди на любовта. Ако си спомняте, във филма той имаше две-три жени. Освен това той псуваше много, но интересното е, че зрителите не се дразнеха от това, явно не е било натрапчиво.
Но конкретно на въпроса ви - не знам дали Васил е жив в образа на Дон Жуан от пиесата „Завещанието на целомъдрения женкар”, или Дон Жуан е жив във Васил.
- Всъщност не само в пиесата за Дон Жуан Вие се превъплъщавате в образа на любовник, виждали сме Ви и в други подобни роли.
- Да, май така излиза (смее се). През лятото ми предстои да снимам нов филм, в който пак ми е дадена ролята на любовник. Хем ми е смешно, хем странно, хем се радвам, защото хората явно ме възприемат по този начин. Последната филмова награда, която взех, беше на Международен фестивал в Украйна, и тя ми беше връчена отново за ролята на мъжкар. Та вероятно все още сценаристите и режисьорите смятат, че имам място с такива персонажи. Аз смятат мисля, че съм с ясна представа за себе си. Гледал съм много филми, в които мъже на моите години и по-възрастни играят герои, завладени от любовта. И винаги съм се притеснявал да не се прекрачи границата, да не се избяга от естетичното. Това е много важно. Любовта по принцип винаги е красива, дори когато е между по-зрял мъж и млада жена, но е изключително деликатен моментът как тя ще бъде пресъздадена на сцената или на екрана.
- Кажете малко повече за филма, който споменахте, че започвате да снимате съвсем скоро. С кого си партнирате, къде ще се развива действието, за какво ще се разказва?
- Главните роли във филма са моята, на Ивайло Христов и на Светлана Янчева. Там отново любовта е в основата на всичко. Самото заглавие води до подобна асоциация, тъй като филмът се казва „Жажда”. Много се надявам да се получи добър продукт, защото ние сякаш сме отвикнали да задълбаваме в простичките човешки отношения. Паралелно се развиват историите на няколко души от различни поколения. Ежедневието им минава на работното място, защото им се налага да се изхранват. Но се оказва, че дори когато човек е принуден да прави всеки ден едно и също просто нещо – да копае, или да вади вода – той не може без любов. Освен това предстои да снимам в една американо-българска продукция, а скоро започвам снимки и във филм на Иван Ничев.
- Не можете да се оплачите от липса на интерес към Вас. За разлика от много Ваши колеги, Вие сте търсен актьор и за киното, и за театъра.
- Да, радвам се, че е така, защото преди две години отказах четири филмови участия, а сега съм се хванал с три проекта едновременно. Но последните две роли, за които споменах, не са на мъжкар (смее се). Едната е на дядо фотограф, а другата е на собственик, който държи бирария в центъра на София. Тази роля напомня по нещо на образа ми във филма „След края на света”.
(Втората част от интервюто с Васил Михайлов можете да прочетете утре - 4 юни.)
Коментари
Вече няколко десетилетия Васил Михайлов е едно от най-ярките имена в българския театър и родното кино. Вечен ще остане образът му на капитан Петко войвода в едноименния филм.
Тази година актьорът отпразнува своя 75-ти рожден ден. В своя творчески път той се е превъплътил в повече от 200 образа на сцената и пред камерата. И до днес той е сред най-търсените от режисьорите актьори.Трудно е да се изброят всичките награди, които е получавал на български и чуждестранни фестивали.
Въпреки завидната си професионална биография от около десетина години Васил Михайлов отказва да дава интервюта. Но не защото има нещо против журналистите - както самият той казва - а понеже има усещането, че вече е изприказвал всичко. За Бургас обаче великият актьор направи изключение.
- Минаха и тазгодишните страсти около раздаването на „Аскеерите”, изненадва ли Ви блясъкът, който съпровожда подобно събитие, имайки предвид кризата, в която страната ни се намира?
-Да, днес раздаването на награди в различните театрални фестивали са знаково събитие, свързано с много блясък и големи очаквания, но аз си спомням как започна всичко – от една тъжна шега. Преди повече от 20 г. театрите бяха съвсем забравени, нямаше публика, за това изкуство почти не се говореше. Затова ние решихме да напомним за себе си, като си раздадем едни награди, имитирайки съвсем по елементарен начин „Оскарите”. Затова взаимствахме донякъде и звученето на самото наименование, но ги кръстихме „Аскеери”, тъй като все пак инициативата беше на Военния театър. Имахме намерение да продължим събитието по този начин, с лека самоирония, с чувство за хумор и на шега. Но постепенно колегите, които получаваха тези награди, започнаха да се вземат насериозно. И така церемонията придоби някаква тържественост, всички започнаха да идват официално облечени, да плачат и да благодарят, като печелят. Това не беше лошо, защото нашият театър имаше самочувствието да раздава награди. Не всеки театър може да си позволи подобно нещо. За да го прави, той трябва да е на върха, защото само така този приз би имал тежест. Още повече, че ние бяхме пионерите в това. След нас се народиха много други награди и фестивали.
- А как се раздават театралните награди у нас? Имате ли доверие в театралните вкусове на институционално ниво? Смятате ли, че „Аскеери” и „Икари” отиват на точния адрес или действат някакви други критерии, различни от професионализма на артистите?
- Разбира се, че под внимание се взема професионализма, но не може да се отрече, че в оценяването има и доза субективизъм. Една група артисти ходят и гледат свои колеги. За оценяващите е трудно да отсеят най-добрите, защото на мен лично ми се е налагало да гледам по 120-130 спектакъла. А това доведе след себе си нов проблем – ония, които най-много гледат, се оказа, че не са играещите артисти. А от друга страна се очаква оценка да дават именно онези с най-много излизания на сцена, защото именно те би трябвали да са най-добрите. Този казус намери своето решение донякъде, след като се промени регламента и в журито вече влизат голяма част от артистите, които са били наградени вече. Тук път възникна въпросът ако в оценяващата комисия има актьор, който е номиниран и през настоящата година, има ли право той да гласува.
- Вие дълго време бяхте начело на журито, променило ли се е нещо в критериите на оценяване от тогава до сега?
- Да, много години бях председател на журито, след това станах почетен председател, а от известно време имам проблеми с очите, не мога да виждам добре, когато съм на театър, и малко съм се отдръпнал. Но всички въпроси, по които разсъждавах по-горе, са злободневни и са актуални до ден днешен.
- Раздаването на „Аскеерите” е поставило началото, но днес има няколко престижни театрални фестивала в страната – като се започне от Варна, Благоевград, Враца, Шумен и т.н. – това води ли до повишаване качеството на наградените пиеси, или напротив – сваля нивото?
- Постепенно по време на сезона се прави естествена селекция и когато дойде време за номинации вече има направен някакъв естествен подбор. Оказва се, че на повечето фестивали участват 4-5 постановки, които се редуват при получаването на наградите, тъй като все пак при оценяването има и субективен момент. И слава Богу, че е така. Получава се едно обществено мнение и е много приятно, когато оценката на журито съвпадне с предпочитанията на публиката.
- Една от последните постановка, в която Ви гледахме, е „Завещанието на целомъдрения женкар”, а всички българи свързват името Ви и с капитан Петко Войвода. До кой от двата образа стои по-близо човекът Васил Михайлов? 
- Разбирам какво имате предвид (смее се), но Петко също не беше чужд на любовта. Нормалните хора по принцип не са чужди на любовта. Ако си спомняте, във филма той имаше две-три жени. Освен това той псуваше много, но интересното е, че зрителите не се дразнеха от това, явно не е било натрапчиво.
Но конкретно на въпроса ви - не знам дали Васил е жив в образа на Дон Жуан от пиесата „Завещанието на целомъдрения женкар”, или Дон Жуан е жив във Васил.
- Всъщност не само в пиесата за Дон Жуан Вие се превъплъщавате в образа на любовник, виждали сме Ви и в други подобни роли.
- Да, май така излиза (смее се). През лятото ми предстои да снимам нов филм, в който пак ми е дадена ролята на любовник. Хем ми е смешно, хем странно, хем се радвам, защото хората явно ме възприемат по този начин. Последната филмова награда, която взех, беше на Международен фестивал в Украйна, и тя ми беше връчена отново за ролята на мъжкар. Та вероятно все още сценаристите и режисьорите смятат, че имам място с такива персонажи. Аз смятат мисля, че съм с ясна представа за себе си. Гледал съм много филми, в които мъже на моите години и по-възрастни играят герои, завладени от любовта. И винаги съм се притеснявал да не се прекрачи границата, да не се избяга от естетичното. Това е много важно. Любовта по принцип винаги е красива, дори когато е между по-зрял мъж и млада жена, но е изключително деликатен моментът как тя ще бъде пресъздадена на сцената или на екрана.
- Кажете малко повече за филма, който споменахте, че започвате да снимате съвсем скоро. С кого си партнирате, къде ще се развива действието, за какво ще се разказва?
- Главните роли във филма са моята, на Ивайло Христов и на Светлана Янчева. Там отново любовта е в основата на всичко. Самото заглавие води до подобна асоциация, тъй като филмът се казва „Жажда”. Много се надявам да се получи добър продукт, защото ние сякаш сме отвикнали да задълбаваме в простичките човешки отношения. Паралелно се развиват историите на няколко души от различни поколения. Ежедневието им минава на работното място, защото им се налага да се изхранват. Но се оказва, че дори когато човек е принуден да прави всеки ден едно и също просто нещо – да копае, или да вади вода – той не може без любов. Освен това предстои да снимам в една американо-българска продукция, а скоро започвам снимки и във филм на Иван Ничев.
- Не можете да се оплачите от липса на интерес към Вас. За разлика от много Ваши колеги, Вие сте търсен актьор и за киното, и за театъра.
- Да, радвам се, че е така, защото преди две години отказах четири филмови участия, а сега съм се хванал с три проекта едновременно. Но последните две роли, за които споменах, не са на мъжкар (смее се). Едната е на дядо фотограф, а другата е на собственик, който държи бирария в центъра на София. Тази роля напомня по нещо на образа ми във филма „След края на света”.
(Втората част от интервюто с Васил Михайлов можете да прочетете утре - 4 юни.)
Коментари