[caption id="attachment_20786" align="alignleft" width="300"]
Едва ли има някой, роден в миналия век, който да не си спомня играта със скачане на ластик.[/caption]
Помните ли времето, когато за да се забавляваме, не ни бяха нужни компютри с инсталирани последните версии на най-„яките” игри. Беше достатъчно да имаш само двама-трима свободни приятели.
Днес в Международния ден на детето, решихме да ви подарим една „игрива” разходка назад във времето и да си припомним не само как сме се забавлявали ние, но и как са го правели нашите баби и прабаби.
Игрите в българската традиция, освен развлекателен, имат още познавателно-възпитателен характер. Целта на занимавките е била да учат децата на труд, да им помагат при овладяване на различни умения, да внушават уважение и почит към по-възрастните или да формират естетически усет. Заедно с това някои от игрите са носели оттенъка на древни вярвания и
ритуали.
Отпреди няколко века та до наши дни едва ли има българско дете, което поне веднъж да не се е забавлявало с „язденето на конче”. Конят в народните митологични представи е символ на небесното начало и Слънцето. Затова е разбираемо, че и момчета, и момичета "възсядат" своето "конче", което най-често е дълга пръчка или слънчогледово стебло. Тази традиция е намерила отражение в една от най-любимите детски песнички – „Детство мое”, където се казва: „…яхнал пръчка при тебе да се върна”.
Друг символ от обредния календар на прабългарите, намерил отражение в детските игри е огънят, олицетворяващ както съзидателното начало, така и дома. Надали има човек, който да не е чувал за „Дай, бабо, огънче”.
На фона на препълнените с играчки магазини, едва ли някой съвременен малчуган ще обърне внимание на ръчно направена парцалена кукла с копчета за очи или на количка, сглобена от дървени трупчета. Но преди време част от очарованието на забавленията е било децата сами да изработват своите играчки. И докато малките момиченца са творели своята кукла, те неусетно са усвоявали уменията, които всяка мома е трябвало да има – шиене, везане, предене и тъкане. Това важи и за момченцата, които в направата на играчка или в използването й след това са развивали редица свои качества като сръчност, ловкост, бързина.
Навярно много от нас с носталгия си спомнят за летните ваканции и игрите на село, когато дните минаваха между скачането на въже и ластик, бягането със „Стражарите и апашите”, криенето при „Жмичката”, подскачането на куцанката, точността и концентрацията с биличките и още много, много забавления, които за днешните деца звучат някак екзотично.
Няма по-хубаво период в човешкия земен път от безгрижните години на детството. И макар ежедневието често да ни напомня колко сериозни и отговорни трябва да сме, понякога е добре напук на всичко да отказваме да бъдем възрастни.
Коментари
Едва ли има някой, роден в миналия век, който да не си спомня играта със скачане на ластик.[/caption]
Помните ли времето, когато за да се забавляваме, не ни бяха нужни компютри с инсталирани последните версии на най-„яките” игри. Беше достатъчно да имаш само двама-трима свободни приятели.
Днес в Международния ден на детето, решихме да ви подарим една „игрива” разходка назад във времето и да си припомним не само как сме се забавлявали ние, но и как са го правели нашите баби и прабаби.
Игрите в българската традиция, освен развлекателен, имат още познавателно-възпитателен характер. Целта на занимавките е била да учат децата на труд, да им помагат при овладяване на различни умения, да внушават уважение и почит към по-възрастните или да формират естетически усет. Заедно с това някои от игрите са носели оттенъка на древни вярвания и
ритуали.
Отпреди няколко века та до наши дни едва ли има българско дете, което поне веднъж да не се е забавлявало с „язденето на конче”. Конят в народните митологични представи е символ на небесното начало и Слънцето. Затова е разбираемо, че и момчета, и момичета "възсядат" своето "конче", което най-често е дълга пръчка или слънчогледово стебло. Тази традиция е намерила отражение в една от най-любимите детски песнички – „Детство мое”, където се казва: „…яхнал пръчка при тебе да се върна”.
Друг символ от обредния календар на прабългарите, намерил отражение в детските игри е огънят, олицетворяващ както съзидателното начало, така и дома. Надали има човек, който да не е чувал за „Дай, бабо, огънче”.
На фона на препълнените с играчки магазини, едва ли някой съвременен малчуган ще обърне внимание на ръчно направена парцалена кукла с копчета за очи или на количка, сглобена от дървени трупчета. Но преди време част от очарованието на забавленията е било децата сами да изработват своите играчки. И докато малките момиченца са творели своята кукла, те неусетно са усвоявали уменията, които всяка мома е трябвало да има – шиене, везане, предене и тъкане. Това важи и за момченцата, които в направата на играчка или в използването й след това са развивали редица свои качества като сръчност, ловкост, бързина. 
Навярно много от нас с носталгия си спомнят за летните ваканции и игрите на село, когато дните минаваха между скачането на въже и ластик, бягането със „Стражарите и апашите”, криенето при „Жмичката”, подскачането на куцанката, точността и концентрацията с биличките и още много, много забавления, които за днешните деца звучат някак екзотично.
Няма по-хубаво период в човешкия земен път от безгрижните години на детството. И макар ежедневието често да ни напомня колко сериозни и отговорни трябва да сме, понякога е добре напук на всичко да отказваме да бъдем възрастни.
Коментари