Забравеното дете

„Лека нощ, мило дете” си казахме преди години и детето в нас заспа. Завихме го с одеялото на отговорността и загасихме лампата на лудостта. Поехме по неизбежния път на времето и забравихме за тихия му сън. Но понякога то се пробужда в очите ни от неочакван подарък, контролира ръцете ни и разкъсва без жал най-хубавата опаковка. Тича по морския бряг, гонейки вълните, бягайки от тях, събирайки най-красивите миди и най-топлите лъчи Нежната ласка на майката природа докосваме истински само веднъж. В годините на нашето детство, когато я опознаваме, тайнствена и открита, когато всяко камъче и всеки стрък трева обикваме за първи път. И сякаш с годините забравяме за всичко, което някога сме обичали… Вече не виждаме мечове от пръчки, чанти във всяко листо, принцеси във всяко цвете, морета от локви и кули от пръст. Забравили сме фантазията в непознатата вече природа, стопена в стоманата, проядена от напрежението. Забравеното дете иска да хвърли чадъра и да усети по лицето си милувката на летния дъжд, а зимата да отвори устата си, за да лапне някоя студена снежинка. Иска му се да се покатери по някое дърво, за да откъсне от короната му най-високата ябълка, мислейки, че е най-вкусна и после да не се притеснява как ще слезе, докато опитва забранения плод. Детето в нас би легнало на зелената трева, без да мисли после кой препарат за пране ще изчисти позеленелите му колене. Ще се отпусне без да се замисля за росата и ще забележи танцуващите калинки, на които е пяло някога песни, за да отлетят в посоката на бъдещето му. Цветето, което пчелите обичат ще го накара да си спомни за бързите спринтове и захвърлените букети, а някъде сред песните на птиците ще чуе красивите крила на пеперудата. Спомняте ли си любимите си детски игри? Когато всяко цвете беше вълшебно и с прашеца му сте правили магии. Или сте събирали след дъжд охлюви, за да направите състезание, а в края на играта сте ги прибирали тайно у дома. На сутринта се будите от крясъка на вашата баба, която заварва по пода, стените, масите и в обувките си вашите състезатели от вечерта. Дали бихте направили пак печени на слънце кюфтета от кал? Или да организирате бал на цветята, като най-красивото цвете носи вашето име? Или може би бихте сложили вълшебния калпак на дядо, който ви прави невидими, забрадките на баба, за да станете нинджа отново. А спомняте ли си думата „НАУЖКИМ”, с която започваше всяка игра, силата на въображението, която някога притежавахте? Спомням си летата прекарани на моето село. Сутрините обикалях кофите със слънчева вода и с една пръчка спасявах падналите буболечки. Играта се казваше „Спасители”. Най-вкусното дърво беше на върха на стръмния ни двор. Привечер с брат ми се качвахме, за да похапнем от вкусните плодове на черницата, а след това се състезавахме кой ще стигне по-бързо до къщата. Спомням си как си представях, че ме гонят вълци, за да тичам по-бързо, но успявах да го победя само когато той искаше. Дънера на старата череша беше замъкът на пръстите ни. Показалецът и средният пръст се разхождаха гордо по стълбите, направени от брадва и даряваха хляб на мравките – поданиците на двореца. Друг път се разхождах по тавана на къщата. Свалях голямото огледало от стената, поставях го обърнато нагоре в ръцете си и ходех, гледайки отразения таван. Стигайки до вратата, вече можех да ходя и по небето. В нас винаги ще спи едно малко дете, което сгушено в сърцето ни ще сънува полета на хартиени самолети, животните - облаците, които се гонят в синьото царство, молитвата за дъжд на цветята и затаения дъх на природата. Ще се преобръща в корема ни в трепети от страст да направи някоя щуротия. Да бъде безразсъдно още веднъж, за да се впусне в непознатото с разперени ръце. Може би винаги ще се бори с възрастния човек в нас и ще излиза все по-рядко на повърхността, но винаги ще чака призива на лудостта. Искате ли да събудите детето в себе си? Честит празник мили деца!   Коментари