На запад от ада

Всеки човек има своята лична драма, водена под надслов „Моята борба“.  Като казвам това нямам предвид, че човешката раса е сган от хитлеристи. Но съм склонна да вярвам, че здравомислещият индивид ежедневно се бори с личните си проблеми, държейки в главата си налудничавата идея, че един ден ще ги изтреби до крак. Не искам да влизам в ролята на философ и да изсипя върху вас кош пълен с притчи и мъдри мисли. Искам просто да ви покажа моя отговор на въпроса: Как се променя светът? Вие следите новини няма нужда да ви информирам, за това, че предстоят избори или че България изгуби един от великите си актьори в лицето на Чочо Попйорданов. Не е необходимо точно аз да ви информирам къде, кога и от кого  бюджетите за наука и здравеопазване са били прерязани с изхабена ножица. Не се и съмнявам, че отдавна сте научили за тайната рецепта НИЛО СЛИМ, даваща възможност да завършите НБУ, като едновременно с това сключите граждански брак с персона от ранга на Дейвид Бекъм. Несъмнено изброените до тук факти движат света, като посоката на прогрес явно е без значение. Но чували ли сте за момичето, което се усмихна и си каза „Ти можеш“? Знаем ли колко струва една усмивка, в която се отразяват началото и краят. Представете си какво значи да получаваш образованието си в България, докато живееш на хиляди километри от тук. И не, не става въпрос за временно пребиваване, дистанционно или задочно обучение. Говоря за това, което се нарича да нямаш избор. Историята е следната: Ставаш сутрин, хвърляш поглед към прашното огледало и излизаш. Усмихваш се на човека, който те нарича страхливец в очите. Няма какво да губиш. Качваш се на самолета и отиваш там, където се надяваш, че ще бъдеш оценен. И знаеш, че не си страхливец, защото ти не бягаш. Заминаваш, но не се отказваш от българското образование. И въпреки, че си наясно с многобройните проблеми, които ще срещнеш в университета по простата причина, че няма как да присъстваш на лекциите, ти ще се справиш. Разказвам ви поредната обикновена история, която кара света да се движи. История за България и Испания. Пореден разказ за черните пътища на Европа. Истина за един ад – родина, в която открито те наричат страхливец, просто защото в този момент право на избор нямаш. Какъв е коментарът ли? Ще го прочете под всяка статия в интернет. Той е написан под всеки текст, засягащ темата за емигрантите. Блести с целия си негативизъм и критичност, а от него струят прозренията на поредния гениален ум. Личният ми коментар по тема е свързан с нещо, което ми сподели човекът, за когото ви разказах. Тoва момиче ми разказа за звездите и колко е хубаво е, че може да ги наблюдава всяка вечер от мястото, където живее. И не, не говореше за скандали, жълти гостенки и празни сепарета в претъпкани чалготеки. Няма да ви обяснявам за космоса.  Истината е, че звездите са там, където са хората, които не се отказват. Да бъдеш на запад от ада всъщност не значи да бъдеш много далеч от България, значи да си на звезда разстояние от нея. автор: Пламена Джигова   Коментари