Танцуващо момиче

Една обикновена априлска сутрин. Малко след пиковия час, градският транспорт все още се пълни на всяка спирка. Времето ми за събуждане трябва да изтече преди да съм слязла от тролея, затова сядам на първата свободна седалка. Гледката ми от там минава през предното стъкло на шофьора и застива в прозореца до мен. Осъзнавам, че нещо ми липсва, но какво мога да съм забравила? След като две минути претърсвам чантата си, която прилича на бездънен мини килер, не откривам никаква нередност. Заглеждам качващите се хора и осъзнавам, че точно те ми липсват. „Доста странно” ще си помислите, помислих си го и аз. Освободих удобното място, за да угодя на мислите си и се присъединих към правостоящите на кръгчето в тролея. Доволна, несъзнателно се усмихнах, когато видях познатите черти на непознатите хора. Първи сред всички забелязах „щастливеца”. О, колко ми липсваше онази усмивка, която все ме кара да се чудя на какво е отдадена? Искам да знам! Искам да знам какво кара един човек да се усмихва на света? Любов? Пари? Успехи? Този път е момиче на около 20-ина години. Познах я по тънката усмивка и замечтания поглед. Не спираше да се усмихва на мислите си, каквото и да й се беше случило предишния ден, със сигурност още гореше в нея. Повечето нацупени и вглъбени в проблемите си хора биха я помислили за луда, но не и аз, защото си мислех за нея като за истински щастлив човек. Трябва да е любов! Някоя главозамайваща и обсебваща, която ще разтърси света й. Само един влюбен човек би могъл да грее така, като че е глътнал слънцето. Парите не биха могли да греят невинно, те винаги подклаждат тъмната страна на човек, затова предполагам, че излъчването й не би могло да бъде заразяващо. Явно доста дълго време съм я гледала, защото тя ме погленда право в очите и ми се усмихна още по-широко. Дали не беше от хората, които постоянно се усмихват и заразяват и другите? Като тези, които понякога са дразнещо постоянно щастливи.  Засрамих се, че я гледам така нахално и отместих поглед. В ранните часове на деня много рядко може да чуете някой да говори. Просто на повечето хора им се спи и дори да не пътуват сами, предпочитат да си мълчат. Това не е така за „ранобудния”. Пълният с енергия говореше по телефона с някого и ентусиазирано обясняваше нещо. Ръкомахаше и чертаеше във въздуха схеми, които само той виждаше. Силната музика в слушалките ми, не позволяваше да чуя разговора, но бях сигурна, че говори високо, защото хората около него се обръщаха да го гледат. Нали се сещате, за онзи раздразнен поглед, с който тези около вас ви намекват, че прекалявате? Същия и дори по-въздействащ, защото момчето заби поглед ограничавайки своите чертежи само в думи. Зачервени, притварящи се очи, подути устни, ако се доближа до него, със сигурност ще ме черпи едно малко с дъха си. Това е купонджията. Този път е младеж, който отива на работа или на лекции и със сигурност се е забавлявал предишната вечер без граници, защото тази сутрин има махмурлук. Устните му са сухи и със сигурност копнеят за вода. Има слушалки в ушите, но края им  стърчи от джоба му. Не слуша музика, защото го боли главата, използва слушалките като предпазен колан от хората, определено не иска никой да го заговаря. „Не ми е тук мястото” е мъж на средна възраст, облечен в костюм с малко черно класическо куфарче. Погледа му е възмутен и отегчен, защото трябва да се вози с нашата класа. Гладко и прецизно обръснат с хубав мъжки парфюм, въпреки, че не е много висок, протяга гуша за да гледа над всички. Не гледа надменно, просто миризмата от кашоните на дядото до него го задушава, знам това, защото съм на два метра и задушава и мен. Набръчкал е гъстите си вежди така сякаш е попаднал на друга планета. Господинът сигурно съжалява, че е дал колата на жена си, която е забравила да сипе бензин или я е блъснала някъде. Всичко е наред с нея, защото той иначе нямаше да е тук, а и щеше да има погледа на „загрижения”. „Загрижения” е жена, която е набръчкала вежди, сякаш пред нея се случва някакво престъпление. Очите й са подпухнали от липсата на сън и може би от сълзи. Гледа дълго време в една точка, а когато тролея спре се оглежда за спирката, сякаш не е виждала нищо до преди малко. Горката тя, надявам се грижите й да не са големи, надявам се следващата сутрин да е с чертите на друг и дано да е щастливеца. „Спящият красавец”, този път не издава дразнещи звуци. Главата му се накланя в различни посоки, търсейки удобна опора и рязко се вдига, когато не открие такава. Отваря си от време на време стреснато очите, за да се увери, че не е изпуснал спирката и отново ги затваря много, много бавно. Най-накрая главата му откри прозореца до него и се подпря удобно. Може би не отива на работа, а се прибира от нощна смяна и вече всичко му мирише на възглавница. Сигурно се чудите къде е танцуващото момиче. Тя слуша любимите си песни, които карат устните й да припяват, краката й да потропват, а когато върви, използва ритъма на музиката за ритъм на походката. В повече случаи, когато спре, усеща болка в прасците от бързото ходене. Тя се зарежда с енергия от песните, често забравя, че никой не чува музиката така, както тя и прави смешни движения. Повечето хора я мислят за тийнейджър, на когото не му пука, а може би някои  я мислят за луда. Хората в градския транспорт приличат на зомбита, отнесени от вихъра, сякаш пътуват във времето, а не в обикновен транспорт. Харесвам тези образи, които успявам да открия в пълния тролей, те са различни и интересни. Изпитвам някаква привързаност към тях, не само защото ги срещам всеки ден. Когато ги открия в тълпата, откривам себе си във всеки един от тях и знам, че не сме зомбирани, а живи, въпреки всичко! Стигнах свещената сграда на знанието. Състудентите ми вече бяха пред университета и ме поздравиха отдалече с усмивка. Свалих слушалките и ги поздравих и аз, а прасците ме молеха да седна от болка. Коментари