Онази сутрин връхлетях в кабинета на началника, а той, със залепен за ухото телефон, ласкаво каза:
- Секунда, зайо!
Леко неуверено, защото не очаквах такова отношение, също ласкаво му отвърнах "ъъ...добре, шефе...". Когато остави слушалката и ме погледна строго, осъзнах, че не аз съм зайо. Е, при ръст почти два метра и тегло около сто килограма, по-би ми прилягало мечо, така че преживях безболезнено констатацията, но от следващите му думи ме заболя:
- Станчев - захвана ме той, измервайки ме с очи от глава до пети - забравих за какво те виках, свободен си...Чакай! Нещо напълнял ми се виждаш. Ти какво, забрави ли, че другия месец е състезанието по футбол на малки вратички между нашата дирекция и компютържиите!? До края на месеца да си влязъл във форма!
Не съм дебел, по принцип. Никак. И думите му ме жегнаха! Може и да имам малко коремче, но то е съвсем малко, почти незабележимо! Иначе съм в отлична форма, даже се ползвам с репутация на хубавец сред колежките. Но началническата повеля си е повеля и реших да поотслабна, за да е доволен шефът.
На следващата сутрин, по пътя към работа влязох в една аптека и купих пакет китайски чай за отслабване, за по-бърз ефект. Чаят беше във великолепна опаковка, цялата в източни символи и с нарисувани жерави. Носеше красивото, обещаващо име "Бяла птица- чай за отслабване". От обясненията на аптекаря разбрах, че трябва просто да го изпия и рязко ще отслабна- толкова много, че ще стана лек като птица и ще полетя също като бялото пиле, изобразено в пикиращ полет на кутията.
Но всичко се оказа много по-прозаично. Подложих се на отслабваща процедура още същия ден. Връчих пакета с чай на секретарката на шефа, леля Бинка, и двамата седнахме да изчетем инструкциите. „Едно пакетче чай на литър течност”. Хм. Защо след като го прочетох, не го спазих, не мога да ви кажа. Вероятно съм нямал търпение по-бързо да отслабна и да литна като птица. И, разумно отчитайки, че цял литър чай няма как да изпия, заръчах на секретарката да повиши концентрацията. Пакетче чай на чаша вода.
Чатя се оказа освежаващ, с тръпчив вкус, аромат на прясно окосена люцерна и го изпих с удоволствие. Петнадесет минути след като се насладих на екзотичният му вкус, гордо летях по коридора, съща птица в полет, само дето се държах с две ръце отзад, молейки се свръхскоростта, която развивам, да е достатъчна, за да стигна навреме до тоалетната.
Стигнах. И остатъкът от деня прекарах в полети от бюрото до там, като ранен китайски жерав. Като в онази реклама – „едно парченце и си там”, само дето в моя случай нямаше грам романтика.
След тази случка забравих моментално за отслабване и китайски чайове и, след кратка депресия и мрачно осъзнаване, накарах секретарката да прибере проклетото нещо в най-дълбокият край на най-далечното си чекмедже.
Но зловредния чай още не беше приключил с пъклените си дела.
Два месеца бяха минали от гореописаната случка. Турнирът по футбол на малки вратички остана в миналото - сразихме колегите от компютърния с двадесет и осем на три, но то се и очакваше, предвид слаботелесните същества, които работеха там. Съжалявам, че не мога да разбия клишето, но явно сред тая каста е въпрос на чест поне 80% от принадлежащите към нея да са гърчави, рошави и цайсати, бледи като изнурена теменужка и ломотещи неразбираеми неща за проксита и интерфейсове.
Но въпреки нещастния си вид, нашите компютърджии са разбрани момци. Затова, когато в едно слънчево утро шефът ни викна на спешна оперативка заради сериозен проблем с компютърните ни системи, тези иначе злопаметни същества загърбиха горчивината от загубата отпреди два месеца и седнаха на кръглата маса с нас.
- Докато не измислим как да решим проблема, няма да мръднем от тук – заяви шефът и се започнаха разгорещени дебати.
Превъзбудените ни спорове така и не водеха до решение, карахме се, помирявахме се, прилагахме метода на мозъчната атака, метода на обстойния анализ, метода на обикновеното псуване, но отстраняването на проблема беше мираж. Шефът звънна на леля Бинка и авторитетно нареди:
-Бинче, донеси... какво ще пиете...чай.... четири чая за хората и едно безкофеиново за мен.
Какво да ви кажа, щеше ми се тази история да не е толкова предсказуема и да има друг край, но не би. Леля Бинка внесе таблата с димящ, ароматен чай, лекият дъх на окосена трева нещо ми напомняше, но какво, не можех да се сетя. Поне в следващите петнайсет минути. На шестнайстата, по часовник, с първия спазъм спомените ми изплуха. Стиснах зъби и погледнах към компютърджиите. И тримата изглеждаха спокойни, явно тъпкането с джънк фудс пред компютъра бе ги калило. И тъкмо си мислех, че са за завиждане, единият от тях присви болезнено лице и заяви, че има нужда от цигара, сега.
Пуши тук – властно заяви шефът. – Нямаме време за цигарени паузи.
Ами..аз на чист въздух съм свикнал...Да! – и без да дочака разрешение, се изнесе с притичване. Като засилваща се за излитане птица!
През следващите пет минути практически самоволно всички се изнесоха да пушат, даже и непушачите.
Проточи се оперативката, както сте се досетили. Едно обаче стана ясно - в нашата фирма работят истински професионалисти. Защото въпреки честите прекъсвания на оперативката, никой не изгуби мисъл и в крайна сметка проблемът с оперативните системи бе решен.
Но от тогава винаги любезно отказват почерпка от шефа.
автор: Ели Ст.
Коментари