Ядки

Велизар оглавяваше службата по сигурност и безопасност на голяма компания. На тази длъжност беше назначен благодарение на отличната си диплома, доброто впечатление, което направи на интервюто и на подходящата си външност. Заро беше двуметров левент с великолепни мишци, войнишка прическа и счупен нос. Преди да стане шеф на охрана, бил известно време полицай - участвал в една-две мисии в Камбоджа и Косово, но все пак успял да завърши с отличен не само школата в Симеоново, ами и философския факултет  на СУ.  Благодарение на природната си интелигентност и тихия си чар, шефът на охраната се ползваше с положителен рейтинг на всички нива в компанията. Самият Президент, когато пътуваше, го взимаше често със себе си - за разкош, изглеждаше добре за имиджа да имаш тих, загадъчен, силен субект около себе си. Но и защото Велизар беше добър слушател – мълчеше с разбиране и само от време на време вмяташе нещо философско. Това караше събеседника му да се чувства значим и интелектуален и командировките на Заро по света валяха една след друга. В една пролетна сутрин секретарката на Президента му звънна и го уведоми, че на следващият ден летят за Кайро, така че да си вземе малко багаж и да чака допълнителни инструкции. Свикнал войнишката му мешка да е винаги под ръка, Велизар само каза ок и продължи да се занимава с обичайните си неща. Пътуването съвпадаше с рожденият му ден, но той беше вълк-единак и не беше предвидил някакво особено отбелязване на събитието. В уреченият час беше на линия, а Президентът, като подарък за тридесетия му юбилей,  благосклонно купи и за него билет в бизнес класата. По време на полета получи инструкции за предстоящите събития. Очаквали ги тежки преговори с египетските партньори, въпросът бил почти на живот и смърт. Имало клаузи, с които тяхната компания в никакъв случай не би се съгласила, а и търсели по-големи отстъпки, поради което Президентът разчитал на респектиращото присъствие на своя охранител, за да въздейства психологически на контрахентите си. Един вид, да знаят, че с него шега не бива.  Заро  кимаше разбиращо и от време на време хъмкаше съгласително. Срещата потръгна зле още от самото начало. Контрагентите не искаха и да чуят за отстъпки, преговорите бяха стигнали мъртва точка. Велизар стоеше отстрани, мълчалив и силен и гледаше в една точка с разсеяно изражение.  Използвайки целия си запас красноречие, Президентът говореше, последните му изречения бяха с леко повишен тон, а когато изчерпа речта си, реши да мине към директните внушения и се обърна към неподвижният колос до себе си: -       ....какво ще кажеш за това, Велизаре? Какво трябваше да каже Велизар  никой не знаеше, но на всички беше ясно, че идат неприятности. На всички, освен на самия Заро. Заради екзотичният пейзаж през прозореца, обстоятелството, че днес ставаше на трийсет и тоталната липса на интерес към случващото се в стаята, погледът му се беше зареял нейде, а мозъкът му чепкаше екзистенциални теми от типа „ех, остарях, ма поне Кайро ще видя”. Чувайки името си, той с изненада установи, че всички гледат към него. Незнайно защо се беше превърнал в център на вниманието. Но месеците в Камбоджа го бяха подготвили за всякакви внезапни ситуации и пет-шест чифта вперени очи не можеха да го съборят никак. Той леко се приведе напред, от което стаята сякаш се сви, потри разсеяно тила си и замислено изрече: -  Ъъъ...Изхождайки от историческата ни обремененост, а и чисто атавистично погледнато, ние, българите..ъъъ...имаме доста разтеглива представа за моралните норми и тяхното приложение и при никакви обстоятелства не може да се каже, че ..ъъъ...същите имат характер на етичен императив за нас...и...ъъъ...имате ли въпроси? Последвалата тишина се дължеше отчасти на факта, че залата за преговори беше добре шумоизолирана, но най – вече на дълбокото мълчание на  контрагентите. Президентът доволно поглаждаше вратовръзката си - въпреки че въобще не разбра какво искаше да каже Велизар, му хареса как прозвуча. Тишината беше нарушена от респектираният глас на един от контрагентите, който заяви, че за тях ще е удоволствие да работят с толкова сериозни партньори. Подписването на договора приключи в дух на разбирателство и взаимни компромиси, в смисъл – Президентът предлагаше промени в договора и срещаше взаимност при одобряването им от страна на контрагентите. Вечерта решиха да се съберат на тържествена вечеря, на която да отбележат успешната сделка, а и рожденият ден на Велизар. Доволен от развитието на събитията, Президентът поръча в ресторанта на хотела торта и уведоми Велизар за събитието. Той се почувства поласкан, благодари смутено и помоли, само, ако е възможно, да няма никакви ядки в тортата, защото е алергичен. Президентът слезе до рецепцията и близо петнайсет минути се обяснява с потният, усмихнат индиец, че иска на тортата да пише “Velizar- 30 years” и че същата трябва да е без ядки! Индиецът кимаше възторжено, че всичко е разбрал, но за по-сигурно Президентът взе един лист и написа: Velizar- 30 years. После се позамисли и добави отдолу с удивителна WITHOUT NUTS!!!  Около седем и половина вечерта веселбата започна да набира скорост. Разменяха се любезности, разхлабваха се вратовръзки, бузи се зачервяваха. Само Велизар стоеше тих и кротко нагъваше огромната си порция. От време на време се вдигаха наздравици в негова чест, а накрая дойде и сюблимният момент- внасятнето на тортата. Президентът направи таен знак на сервитьора, осветлението бе приглушено, оркестърът засвири хепи бъртдей, а на количка с бяла покривка през целия ресторант мина огромната торта, истинско произведение на сладкарското изкуство. На нея, върху шоколадовият фон, с огромни букви бе изписано:             VELIZAR – 30 YEARS WITHOUT NUTS! автор: Елка Стоянова   Коментари