Пари

Мъжът се приведе към шофьора, както си беше с ръце в джобовете. Беше онзи най-тъмен час преди зазоряване, когато хора и зверове потъват в най-дълбокият си сън. Единствените будни на пет километра околовръст  бяха митничарите от двете страни на граничния пункт, както и двамата пътници в радрънканият фиат  комби с румънска регистрация. Планината спеше, сънливо прокашляйки се от време на време с гласа на бухал, а тежкото й дишане – шумолене на листа и клони - само подсилваше тишината. - На пазар, а? – митничарят се поклати на пети – Нещо ше декларирате ли? Чева са декларе? Дайте си паспортите и отворете багажника... Пасапоартеле! Отвореску багажнеску! –  годините рутина си казваха думата и произношението на дежурния от нощната смяна беше почти перфектно. В колата тъмните силуети се раздвижиха и от прозорчето се подаде мъжка ръка, стиснала два паспорта. Вратата до шофьора се отвори и оттам слезе едра румънка с щедра пазва и солиден ханш. Лицето й изглеждаше восъчножълто под изкуствената светлина на лампите на пункта. - Кироооо! Киро бе! – митничарят се провикна към сградата с табела Douane – Ела да провериме тоя таралясник... Къде са тръгнали и те, не си се наспят, пък като бели хора да  пътуват, да се насладят на красотата на родината... Да спрат да си наберат синчец по пътя...  – докато сравняваше лицата в паспорта с лицата пред себе си, униформеният си говореше разсеяно, по-скоро за да прогони съня от мозъка си. Погледът му се спря на снимката на румънката, според датата на раждане, беше на 43, обаче като я гледаше, спокойно можеше да й лепне десетина отгоре. Заради гъза е, реши той, такъв гъз предполага поне педесет и пет години тъпкане с качамак. И се подхилна. Жената стоеше права до колата и имаше вид на сплашено животно. На едро сплашено животно. Ся ако й кажа „Бау” дали ще хукне към гората, зачуди се той, а представата на носещата се в свински тръст към дърветата едра булка, отново го накара да се подсмихне. Явно обаче това подсмихване люлееше нервите на румънката, защото всяко негово бегло извиване на устни я караше да се изпъва като струна и да замръзва. Съща статуя от сол, помисли си митничарят. Като оная, жената на Лот, само дето таз е като жената на кашалот, хаха! И доволен от собствения си каламбур, той пак се подсмихна. Нервите на лелята явно стигнаха предела си, защото задиша тежко и стана още по-жълта, но все така стоеше като изстукана. Мъжът й, който между временно беше слязъл от колата и отворил багажника, се приближи припряно до нея и смотолеви нещо през зъби. Тя задиша още по-тежко. Дежурният ги загледа замислено и подхвана небрежно: - Такааа... господин Патранеску и мадам Патранеску, айде сега да видим какво има тук. Мръднеску, ако обичате. Ей там застанете. – Ръката му  се стрелна по посока на сградата на митническия пункт, от която тъкмо излизаше Кирето, придружен от красива митничарка с прибрана на конска опашка коса. Двамата се приближиха към колегата си, който продължаваше да гледа с присвити очи семейството пътници – румънката стисна мъжа си за лакътя и той я поведе  към посоченото място. - Тия не ми харесват. Виж я как се притриса, ше кажеш че зъб ще и вадя. Сонче, я викни още две колежки, за поемни, виж там, от гранична или от фитосанитарите, направете й един личен оглед. Кире, ти на мъжа й. Айде, вдигай цялата смяна, тъкмо не е натоварено, цялата кола искам да се разкости. Не им е чиста работата...Не е.   От изток плахо просветляване предвещаваше скорошният изгрев, планината бавно се разсънваше, а на митническият пункт кипеше дейност. Фиатът беше вкаран в халето за проверка, двама митничари се търкаляха под нея, опипваха корите на седалките, тренираните им пръсти търсеха и се шмугваха във всяка гънка, плъзгаха се по всеки ръб, един беше вдигнал предният капак и бъркаше с пръчка в резервоара. Работеха мълчаливо, само от време на време си подмятаха кратки реплики и отново потъваха в мълчание . Искаха да свършат преди да е дошла новата смяна, та да могат да се приберат навреме. През това време  в малката стаичка за огледи и освидетелствания, Сончето и още две жени се бореха с проверяваната. Бореха е силна дума, но беше най-близка до това, което се случваше. Докато я обискираше, Румънката беше изпаднала в нещо като тиха истерия, не спираше да си мърмори нещо под нос, постепенно повишаваше тембър и пискливият й глас, бърборещ неспирно на румънски, огласяше цялата сграда. - Какво казва? – обърна се Соня към дребната жена в униформа на граничен полицай до нея, която говореше малко румънски. - Почти нищо не й разбирам, само като кълне и ругае – вдигна извинително ръце граничарката. – И от време на време врещи, че нищо не знае и че иска да умре. „Нищо не знам, искам да умра”, ей тъй вика. - Ми като не знае нищо, що иска да умре? – зададе логичен въпрос Соня – Преведи и сега квото ще кажа - и се обърна пак към лелята: - Съблечете се, госпожа, ей тука си оставете дрехите. Айде че няма време! – извади чифт стерилни ръкавици от една кутия и ги нахлузи. Звука на залепващият за кожата на ръцете латекс накара румънката да се разтресе неудържимо и да ревне като магарица.  Бавно започна да се съблича, без да спира да вие, а трите жени отстрани търпеливо я чакаха. - Спокойно бе госпожо, няма да Ви коля! – Соня почна да губи търпение – Айде сега, да пробваме първо с едно- две клякания... Клекни, клекни! Клякай бе! Да не мислиш че искам да ти бъркам където и да е! Клекни рязко! – по-скоро от интонацията румънката разбра какво се иска от нея. Слънцето занаднича през пролуките на щорите. Навън беше свежа, току-що родена утрин, още неразсънена, а вътре, в митническия пункт, кипеше дейност. - .... и като клекна, хоп! .. като тапа се изстреляха! – разказваше Соня, докато попълваше протокола. – Да не ти казвам къде ги беше навряла! Егати! Това е дебело колкот китката ми бе! Пууу... Колко стана часа? Ето, дойде новата смяна, ама да знаеш, че няма аз да ги броя! Ей тия с тиксото ги извадих от ъъъ... отпред. Не се хилете! Абе не се хилете бе! И отзад имаше! Няма да ги броя.... Е кво като са в презерватив! И после, парите не миришели... Няма да ми се падне някоя контрабанда на парфюми, да ухаем на момини сълзи, ми потна дебела румънка с долари в задника! Що на мен бе! Що на мен! – колегите й се заливаха от смях на монолога, само Кирето цъкаше съчувствено с език, понеже отдавна таеше топли, макар и тайни нежни чувства към Соня. Новата смяна прие от колегите си работата и се потопи в обичайните дейности. Кольо пристигна последен, на бюрото му го чакаше бележка – „ Коле, моля те  опиши тая валута по купюри и номера, че не ми стигна времето – само съм я изброила. Двайсет и пед хиляди са. После сложи описа към преписката по акта, тя е в първото чекмедже. Тенкю, ще черпя! Соня”.  И в името на колегиалността Кольо се зае отговорно и усърдно с описа. - Елате, елате да видите Колето кво прави – един от колегите му едва сдържаше смеха си, докато викаше останалите. Няколко митничари се втурнаха към  бюрото на Кольо. Където той методично плюнчеше пръст и с внимателно отлистване отделяше банкнота след банкнота. Оближе, отлисти,оглежда я внимателно, запише номера й и я трупне на спретната купчинка. Чак в края на смяната един колега му каза къде точно са намерени парите. автор: Ели Ст.     Коментари