Спомен за победоносеца Велиян Парушев

Аз лично избирам да помня Велиян Парушев като победител, въпреки че той днес сутринта загуби битката срещу болестта. Ще го запомня с онзи гол, който заби във вратата на „Парма” с екипа на ЦСКА и изхвърли от турнира за купата на УЕФА супербогатите италианци. Няма червен фен, който да не помни този миг. Тогава сърцето ми спря от радост и дори не можех да извикам. Бях вцепеняващо щастлив. И „синята” футболна България едва ли ще го забрави. Спомням си как след поредния мач, в който железният капитан Парушев и неговите съотборници от „Нефтохимик”  бяха поставили на колене за кой ли път абонатите си „Левски” София,  след последния съдийски сигнал Велиян отиде пред агитката на полуделите от гняв сини фенове и размаха победоносно свитата си в юмрук десница. Казваха, че ги провокирал нарочно. Не, не ги провокираше, а просто им показваше, че нищо няма да го спре нито на терена нито извън него. И левскарите побесняха, започнаха да го обстрелват с бомби и ракети, а капитанът на „шейховете” стоеше пред тях гол до кръста и не мърдаше. В мигове като този се раждат легендите и във всички останали ситуации на терена, когато отнемаше топки, премазваше нападателите или скъсваше мрежите с топовния си шут. Е, феновете на „Нефтохимик” със сигурност могат часове да ви разказват за един от своите кумири, за играча, който не се огъна никога на терена и не изпитваше никакъв страх от медийни грандове от София. Ще го запомня и с това, че в един момент мина през общинския съвет на Бургас и мога да ви кажа, че на всяка сесия не скриваше нито за миг отвращението си от задкулисните игри и договорки на някои политици. Просто беше човек, който решаваше нещата в битка един срещу един, тяло в тяло, сила срещу сила и воля срещу воля. Затова и не стана политик. Ще го запомня с това, че беше треньор на сина ми по футбол в един от детските отбори на „Черноморец”, че призоваваше малките момчета и момичета да изберат игрите и спорта пред компютрите и обездвижването, че искаше от тях да мислят само за победата, въпреки че ние родителите на моменти се безпокояхме от тази хипер амбиция. Мога да добавя към спомените и пиперливото му чувство за хумор, но което ставаха жертви негови съотборници, шефове, възпитаници, пък и аз самият понякога.... И ако днес го наричаме легенда, то това е напълно основателно и заслужено. Той сам си извоюва този статут. Велиян Парушев беше сърцето и душата на онзи отбор страшилище, в който се беше превърнал „Нефтохимик” по българските стаидони. Дано доживеем появата на неговия заместник. Почивай в мир, Капитане. И  нека Бог даде покой на душата ти.     Коментари