Да живее свободата на словото

През последните години в много форуми и в социалните мрежи, хората масово поддържат мнението, че свобода на словото в България липсва. Ами не са прави! Вижте ме мен, ако нямаше свобода на словото, едва ли точно в този момент щяхте да сте от малцината, които четат небивалиците ми. Свобода на словото има и ще се наложи да разочаровам голяма част от вас, когато ви разкрия, къде по-специално се е покрила въпросната свобода. Както се казва, ако искаш да скриеш нещо, постави го на явно място. В България всеки дръзва да сподели гениалните си, таени дълго време мисли на обществени места. Представете си следната ситуация: Пиков час – всички са се запътили на работа. Незнайно как и защо, но и вие сте се запътили нанякъде. Като цяло идеята да сте част от стадо, никога не ви се е нравила. Вие сте от хората, които нямат кола – мятате се на градския транспорт. Автобусът се пука по прозорците, вратите и шевовете (ако е от по-старите модели). Именно в такава непринудена обстановка се раждат и най-непринудените слова. Думи, които не се свенят да преминат през ушите на пътниците, контрольора, че дори и на шофьора. Къде другаде ще имате невероятния шанс да чуете зад гърба си: „Мръдни малко ма, овцо!“ или „Въй, въй манЯк, как са успах за училище?“. С малко повече късмет може и да попаднете на нечий интересен телефонен разговор. Разговор, който съдейки по децибелите на гласа на говорещия, е от изключителна важност за всички пътуващи. Любителите на свободата на словото, които се возят в градския транспорт, са привърженици на анонимността. Те не познават звездоманията и категорично отказват да застанат зад думите си с лицата или имената си. Това е причината да се крият (подобно на щрауси) някъде из тълпата – само гласът служи за блед ориентир,посочващ пътя към крехката мисъл на гения. Подобен е случаят и с потребителите на свободното слово, които дръзват да го практикуват в обществените тоалетни. Те до такава степен се стремят да запазят своето лично пространство, че изписват с химикал онова, което би могло да бъде изречено с думи. Ако не ви се е налагало да попадате на място като обществена тоалетна, опции да се насладите на подобен вид неограничено слово, има в: градския транспорт, БДЖ, по стени на блокове или върху национални паметници. Впрочем, тези с националните паметници са истински пазители на свободата на словото. Те влизат в ролята на отявлени защитници на човешките права и свободи, което неминуемо води до възвеличаване на делото във времето и пространството. Сред потребителите на свободата на словото има и такива, които не се притесняват да разкрият своята самоличност пред лицето на света. Екземпляри от този вид най-често се срещат на масите в заведенията. Ще ги познаете, подобно на anonymus от автобусите, по децибелите на гласа. Тук обаче пространството е по-широко и видимостта далеч по-добра. Гордите вестоносци, не би трябвало да се срамуват от гения на мисълта си – ето защо заведението е един приличен избор, когато става въпрос за поле на изява. Конкурсът за титлата „словесен непукист“ обаче се провежда през летните месеци. Що се отнася до местоположението му – има ли по-подходящ терен от плажния? Там се среща всичко. Започва се от отявлени критици на българското общество, интелектуалци, мине се през свобода на люпенето на семки, за да се стигне до свободата на кънтяща от телефон музика. Специалната награда на журито почти всяка година се връчва на плажните гларуси – продавачи, които улисани в промотиране на стоката си, нямат време да си получат наградата. Свобода на словото в България има – дали е анонимна или не, е просто една формалност. Ако не сте съгласни с мнението на автора, опровергайте го като оставите коментар под статията. Желателно е мнението да бъде споделено от потребители с псевдоним тип:“въй_маняк“.   Коментари