Развод по италиански

Скочих на клишето в заглавието, но истината е, че омъжа  ли се за италианец, бих го напуснала само, ако майка му ме изгони!   По правило, никой не се жени, за да се развежда. Но се случва, се ла ви. Аз вярвам в щастливите развръзки. В смисъл, че разводът, когато е проява на разум, непроявен при сключване на брака, може само да се отрази благотворно на отношенията на двама души.  Но е факт, че е процес неприятен и в мнозинството от случаите – болезнен. Като дупка в леда, сякаш дълго си се плъзгал по ужасяващо студена повърхност и изведнъж се гмурваш в ледената вода.  Без значение дали си бутнат или си скочил сам, първоначалният шок е неизбежен и усещането е едно и също. Веднъж попаднали в студения въртоп, имаме два избора – да стигнем до дъното и да се изтласкаме към брега, където, сменили вокрите одежди със сухи, да продължим пътя  си, избягвайки заледените зони. Или да стигнем дъното, да се изтласкаме и да продължим да плуваме в студените води, без да ни дойде наум, че спасителният бряг е наблизо и не е нужно да се качваме пак на леда, за да оцелеем. Ние, момичетата, сме израстнали с красиви приказки. „И дойде принцът на белия кон, метна принцесата на гърба му и отпрашиха в неизвестна посока. Където, по презумпция заживели дълго и щастливо.” Нито една приказка обаче не ни казва как точно, та да знаем дали това, че принцът е еволюирал до шкембест чичо с дистанционно в ръка е част от това „..заживели дълго и щастливо”. И дали принцесата има право на целулит след второто раждане. Да, съвременните приказки имат неприятното свойство да започват от „ ..и заживели..”, а частта с „дълго и щастливо”, смотолевена под сурдинка, е оставена на оперативната самостоятелност на лирическите герои.  Които, в крайна сметка, макар и принц и принцеса, са най-обикновени смъртни и страдат от всички тревоги и съмнения на смъртните. Опирайки се отново на клишетата(толкова са досадни, но пък толкова помагат!),  мога да резюмирам три основни крайъгълни камъка на всяка раздяла. Камък първи: Порочният кръг битовизми – работа – умора – битовизми. Камък втори: Светът се променя, а аз стоя на едно място! Камък трети: Това, което мислим за себе си и любимия човек, не винаги съвпада с това, което той/тя си мисли за себе си и нас. Първият камък е толкова тежък, че понякога само той е достатъчен, за да разруши една връзка.  Влезем ли в матрицата, захапе ли ни центрофугата, животът се превръща в сива река, обезцветяваща всичко по пътя си. Не, няма да давам формули за излизането от нея, та аз ако имах такава, щях да съм по-богата от Кехоу и Букай, взети заедно. И щяха да открият нова категория в Нобеловите награди, само за да могат да ме наградят. Но не е нужно да съм дипломиран психолог, за да знам, че рутината и умората са най-добрите катализатори на отчуждението и преждевременната старост.  Тъжното е, че маса хора са готови да бутат тоя камък по брачния баир, само защото се страхуват, че ще останат сами. Паниката от  загубата на чувството на защитеност(което нерядко е просто мнимо усещане, породено от патриархално възпитание), изобщо не е нещо странно. Първото, което минава през ума на всеки човек, независимо колко успял и реализиран е, е „как ще се справя сам”. Стоп! Да, разводът е шок, дори когато сам си взел решението, но истината е, че щом се е стигнало до него, нещата няма как да тръгнат на зле. Ще се справите и ще бъдете щастливи. Честна дума! Ако ви тормози съмнение, направете като Скарлет О`Хара – наспете се добре, а на сутринта ще му мислите. Формулата работи, при това безотказно. Вторият камък – замайващото чувство на безсилие, че животът се  случва  извън вас, въпреки вас и без ваше участие, най-просто се изразява в това, че ни е генетично заложено да искаме за себе си най-доброто. Ако имате късмет, в един момент ще стигнете точката на пречупване сами и ще проумеете, че нещата едва ли могат да станат по-зле и  е крайно време за промяна на статуквото. Да удариш дъното е чудесен начин да се изстреляш в нова посока, но не е нужно да чакате да го стигнете, това дъно. Понякога не е нужно, достатъчно е да погледнете с широко отворени очи към пропастта, за да решите дали си заслужава полетът по инерция надолу или рязка крачка в страни, зда да поемете нов път. И двете водят до едно и също, но в първият случай ще отложите едно пропадане и болезнен удар в твърдата реалност. А третият е неизбежен. „Не винаги” ли написах? Всъщност винаги. Но аз проблем с това нямам. Предпочитам да съм такава, каквато мисля че съм, но сама, отколкото да се променям заради очакванията на друг. И ако бъда оставена на мира, обещавам да направя същото и за човека отсреща. Няма да се опитвам да променям никой, ако не се опитват да променят мен. И не бих се развела с италианец, освен ако майка му не ме изгони! автор: Ели Ст.   Коментари