Единайсетокласник от Сунгурларе спечели конкурс за есе

Единайсетокласникът Мирослав Дяков спечели конкурса за написване на есе на тема „Читалището в моя живот” в Сунгурларе. Конкурсът се проведе като част от честванията по повод 130 години от основаването на читалището „Просвета 1882” Ученикът от XI клас в СОУ „Христо Ботев” Сунгурларе очарова журито със своето есе и заслужи първа награда. Талантливият Мирослав получи наградата си от председателя на читалищното настоятелство Тончо Тончев. С удоволствие ви представяме младия автор и неговото есе Читалището в моя живот   Една многовековна нация като нашата, българската, е способна да оцелее през годините само ако съумее да съхрани духа, ценностите и идеалите си. Без своите морални и духовни опори народът не би могъл да преодолее хилядите перипетии по пътя си и въпреки трудностите, да запази себе си. Затова родолюбците открай време създават читалища и се занимават с дейност, съхраняваща традициите ни и насърчаваща културното развитие. Отгърнеш ли страниците на учебник по история на България, те ще ти разкажат за много победи, славни мигове и велики хора. Но и трудностите по пътя на народа ни не са били малко. Чуеш ли за тях — за безкрайната жестокост на завоевателите ни, за убийствата и мъченията над невинни българи, но и за смелостта на борците за свобода — се чудишкаква е тази сила, опазила нацията и до днес? Какво е вдъхвало кураж на бунтовниците, кое е запазило достойнството и ценностите у хората? Отговорът намерили най-будните сред българите, най-големите родолюбци. Те се грижили да съхранят всички национални гордости и да съберат на едно място граденото през вековете. Започнали да строят читалища, в които да приветстват всеки, готов да помага на обществото и да пази традициите. Събирали песни, предания, легенди и обичаи, предпазили ги от мощта на времето, за да стигнат те и до нас, новото поколение. Но дейността им се състояла не само в запазване на миналото, а и в граценето на бъдещето. Такава цел да организират младежите в кръжоци по четене, да изнасят беседи за повишаване на знанията им и общата им култура и да организират театрални представления, са си поставили преди 130 години будни местни жители на Сунгурларе. Така с местни усилия, много ентусиазъм и непреклонна вяра в бъдещето е създадено читалище „Просвета", което в съзнанието ни днес асоциираме с двуетажната сграда на площада. Но читалището не е само сградата, окичена с венци от пролетни цветя на 24-ти май, с многоцветни лампички на Коледа и с весела глъчка по време на организираните там многобройни концерти. Читалището е храм на познанието, на културата, това е тази връзка между минало и настояще, която съхранява българщината. Хората, работили в него преди и тези, работещи в него сега, не са забравили задължението си да пазят фолклора и традициите, да се грижат за културното израстване на населението. Усилията им са насочени да организират мероприятия, концерти, пиеси, да обединяват самодейци да репетират и показват своя талант пред публика. Но най-голямата заслуга на читалището е, че се грижи младите хора да не забравят мястото от където са тръгнали, за да открият по-лесно и пьтя, по който да продължат напред. Чрез организирането на различни събития и чрез сформирането на групи и кръжоци децата се приобщават към родното и откриват красотата на истинското, българското. А веднъж докоснали се до него, не ще го забравят. Напротив — умни и добри хора, те ще продължат дейността на радетелите за запазване на културата или поне ще предадат ценностите си и на своите деца. Именно заради това, в моя малък град читалището си е завоювало своето място и не може да бъде изместено нито с връхлитащите ни модерни технологии, нито да се отдалечи от сърцата на хората, с затрупващата ни информация от глобалния свят. Читалището приобщава под своя покрив и малки и големи, кара ни да отстояваме наученото до сега и ни обсебва в своята цел- да продължим да отстояваме българското. Аз го чувствам в забързаните крачки на учениците, които под мишница носят прочетените книги за да си изберат поредното ново четиво и да открият нов свят. Усещам го с душата си, когато през отворените прозорци на читалището чуя мелодичния глас на момиче, разкриващ красотата на тракийската песен или на жените самодейки, които след къшната работа се събират да припомнят старите песни, научени от техните баби. Сетивата ми се изострят когато подхване ритъма на песента тамбурата на новото попълнение изпълнители, последователи на Руско Стефанов или пък, когато се извисят веселите подвиквания на танцьорите хванали се в жизнерадостен хоровод. И се питам, такова чувство на умиление ли предизвикват тези звуци и в сърцата на моите съграждани в малкото ни китно градче, които в сивото ни ежедневие жадуват за нещо по-различно и облагородяващо и дали същия стремеж за духовност са носили и нашите предшественици. Дали я има магията на читалището? Отговорът на този въпрос не се крие в анкетите или в интервюта. Магията се разкрива във възторга в погледите на публиката, която потропва с ритъма на танца или в емоцията завладяла хората от ставащото на сцената. Сцената на читалището е проводникът на старите традиции, които никога няма да изчезнат докато има такова място подхранващо стремежа за усъвършенстване и изява. Когато се чудех как да завърша есето си, първата мисъл, дошла в съзнанието ми беше: "Читалището е мястото, където израстваш и като личност, и като индивид". После обаче се замислих дали институцията, съхраняваща паметта на времето, подхранваща дъха на настоящето и грижеща се за бъдещето на новото поколение, може да се нарече просто място. По-подходящ израз би бил: „храм, запазил цялата красота и достойнство на нашия народ".       Коментари