Зад пределите на личността

Ако сме стигнали до убеждението, че в нашия свят усещаме само самите себе си, то би трябвало да се гордеем с това си постижение. Когато разкриваме, че усещаме само себе си и чрез себе си възприемаме всичко останало като “вътре в себе си” – това се нарича усещане за “този свят” и е “достигнато” състояние. Всичко, което усещаме като образи, картини, нарисувани вътре в нас, съществува само в нас, а не в реалността. Необходимо е да излезем извън себе си навън и чрез своето обкръжение и съвместните ни действия да предизвикаме въздействието на светлината, за да излезем от този собствен свят на усещания и интереси. Дори нашето зрение не предоставя на човека обективна информация за заобикалящия го свят,  защото ни показва това, което вече сме виждали неведнъж. Мозъкът обработва полученото изображение върху ретината, въз основа на това, което някога са означавали за нас подобни на вижданите в момента от нас картини. Така по метода проба / грешка, той съставя статистическа таблица затова, какво може да означава конкретното изображение и каква е вероятността да е точно то. Всичко, което виждаме в сегашния момент, е вече придобитото преди това от мозъка вероятностно разпределение на това, което именно е причинило появяващото се изображение върху ретината. Следователно, грешките и илюзиите на зрителното възприятие може да се обсъждат със статистическа вероятност. “Около” нас няма нищо, всичко което ни изглежда, че  съществува е илюзия. Всичко е в самите нас – ние и света около нас. Изменяйки себе си, своите свойства, ние можем “да променим” света около нас. По-точно започваме да чувстваме неговата относителност, зависимост на картината на света от свойствата на човека (наблюдателя). Цялата реалност е в човека. На него му се струва, че съществува той, самият и около него е огромната Вселена. Но тази картина e само в свойството ни на възприемане. Някога човек е усещал света единен, като единна реалност в лицето на самия себе си и нищо повече. Създалата го сила, също е била в него. А извън него не е имало нищо – нямало го е самото понятие “извън мен“. Това е правилното възприятие: всичко е в мен, нищо не е разделено с граници, няма ограничение – няма край. И сега, за да постигнем тази Безкрайност, за да придобием истинско, дълбоко възприятие за висшето измерение, имаме само една възможност – да преминем през многобройни подготвителни състояния. Светът е разделен на две части: “Аз“ и “извън мен“ – и ние трябва да ги свържем. Така възниква условието: “Възлюби ближния, както себе си“ – за да присъединим външната част към вътрешната, която по естествен начин да усещаме като своя. Ако можем да го направим, то бихме се върнали в Безкрайността. Да обичам това, което е извън мен така, както егоистично обичам себе си – означава да бъда отдаващ. Точно това е любов към ближния. Думите ни объркват, а в действителност става дума за това, че аз, който толкова обичам себе си да разбера, че всичко, което е извън мен е мое. Само ни се струва, че неживата, растителната и животинската природа, а също и хората съществуват извън нас. Дори висшата сила ще разкрия в себе си, както е казано: “Да нямаш друг Бог“. Всичко е в мен. А в действителност, работата не е в равенството – в нашия език няма думи, с които да се обясни това състояние. Ние просто се намираме в него: няма “аз“, който да “Го“ постига, намиращ се някъде извън нас. Аз – съм Той. И това се нарича “сливане“. Невъзможно е усещанията в духовния свят да се опишат. Как да се предаде на човек, който възприема само чрез днешните си, земни сетива, усещането за безкрайност, подем над времето, когато противоположните полюси са свързани помежду си, а миналото, настоящето и бъдеще се сливат в една точка? Това е такова пространство, в което изменяме гледната си точка на един милиметър и вече виждаме напълно друг свят. Още на един милиметър – и още един нов свят. Всичко зависи от позицията ни към света на Безкрайността. Сами избираме ъгъла на виждане и веднага ни се разкрива друг срез от безкрайната реалност. Но това е невъзможно да бъде обяснено, тъй като тези картини не съдържат нашите обичайни изображения. Човек може да се научи на духовната механика, по какъв начин се извършва прехода от едно състояние в друго, как да изпълнява действията. Но е невъзможно да му се предаде, какво ще чувства – трябва да е готов за духовно усещане. На всяка духовна степен се извършва необикновено разширение на познанието и усещанията, които нямат аналог в нашия свят. Няма изразни средства, с които може да се предаде то – нито с музика, нито с цветове. Колко художници са се опитвали да достигнат това в последните етапи от развитието на живописта, в импресионизма, но цялото това течение е спряло и не е могло да продължи повече. Човек не притежава по-големи средства да изрази вътрешния си свят. Сегашните ни усещания са истински. Ако не вярваме, ощипваме се и веднага усещаме, че съществуваме в тяло. Но посредством методика, която позволява да се поправи възприятието, можем да усетим себе си в съвсем друго състояние. Картината на света е доста относителна и зависи от усещанията ни. Дори съществуването на  тялото си също възприемаме по чувство – чрез осезанието, което обхваща вътрешните органи и всичко, до което се докосваме. Като цяло, можем да си го представим като някакъв чувствителен механизъм, настроен на определена честота. Хайде да разширим тази скала, да раздвижим пределите и дълбочината на проникващите ни усещания. Ако направим това – святът ще се промени и ще възприемаме своето тяло вече по друг начин. Днес сме ограничени да възприемем определена реалност. Възприемаме този свят, себе си в него, седем милиарда други хора, животни, растения. Това са пределите ни. А освен това, сме ограничени да не забелязваме нито причините, нито следствията, нито действащите сили. По същия начин детето, виждайки пред себе си части от конструктора, не забелязва заложените в тях логика и взаимната връзка. Ние искаме да проследим онези връзки, които изграждат  духовния свят. Оправяйки се с тези взаимни връзки, ще можем да подредим своя живот, като начало поне в този свят. Тъй като тялото ти ”е изрисувано” в твоите усещания. Промени ги, настрой ги на нова честота и тогава е възможно тялото да се промени, ще приеме друга, вечна форма. Всичко зависи от настройката на сетивните ни органи. Ще можем да ги издигнем до нивото на духовните аналози. Тогава те ще работят не да получават, не на принципа на абсорбиране, а на отдаване, на отделяне и тогава ще станат вечни. Излиза, че възприемането на реалността е много важно. Неслучайно искаме детето ни първо да се запознае със света, в който живее. Преди да започне да експериментира, да опознае, какво е вредно и какво е полезно, към какво си струва да се стреми, а към какво – не и да стои настрана. Преди всичко, го поставяме в правилна позиция пред обкръжението. От тук ни става ясно, как трябва да действаме, кое е най-добро за нас, как да разкрием цялата реалност, правилно да се поставим пред действащите в нея сили и да придобием допълнителни усещания. И не трябва да се учудваме на това, че един човек може да предизвика със своите действия подем или падение на целия свят. Такъв е вечният закон: “Общото и частното са равни като две капки вода.” Така, всичко, което е присъщо на общото, е присъщо и на частното. Общото се разкрива само след разкриване на неговите части, съгласно обхвата и качеството на тези части. И затова действието на индивида, съобразно с неговата ценност, разбира се, издига или спуска цялата общност. Светът, който ми се представя – това съм аз, разделен, раздробен и отделен от мен в чувства и съзнание по всички направления. Няма свят. Целият свят – това съм аз. И ако събирам неговите части, сближавам ги една с друга на всички нива – неживо, растително, животинско и човешко, ако ги съединя в обща интегрална система, където те са свързани в съвършенство, тогава тяхната взаимовръзка, взаимозависимост, взаимно включване ми позволяват да разкрия обединяващата и оживяваща ги сила, потоците, които текат между всички тези органи. Така и аз в степента си на присъединяване усещам висшата сила, течаща между моите части, внасяща в тях живот. От жизнеността на тялото започвам да усещам, коя е Създалата ни сила според принципа: ”От действията Твои ще Те познаем”. Постепенно се разкрива в моя поправящ се организъм и докато напълно не го поправя, няма да стигна до пълно сливане с Нея. И разбира се, поправяйки себе си относно света, предизвиквам поправянето на света като цяло. Така, аз и светът – това сме едно и също нещо. Тук възниква въпрос: след като уж аз поправям света, защо всички останали не почакат отстрани? Защо всички трябва да се обединяваме и участваме в процеса? Всичко зависи от взаимовключването на желанията, които си помагат едно на друго, както е казано: ”Човек да помогне на ближния”. Аз се обединявам с другите, а другите с мен, и всички заедно се обединяваме с Учителите от миналите поколения, а също и с тези, които още не са достигнали до желанието да се поправят и да се обединят. Ако активно се грижим за всички, ако действаме и по отношение на висшите, и по отношение на нисшите, ако сме равни помежду си, както е прието сред приятелите – тогава всеки поправя целия свой свят. Получава се, че: “Каквото поправям аз, не можеш да го поправиш ти, а каквото поправяш ти, не може да го поправи той. Това не отменя главния принцип, съгласно който, поправяйки себе си, всеки човек поправя целия свят. Всеки има свой свят. Обединявайки се с всички останали, чрез себе си довеждам светлина до тях, подобно на кръвоносен съд – във всевъзможни форми и системи на взаимовръзки. Никой няма да направи това за мен.” И обратно, ако човек поправя света, това го задължава и го води към поправяне. И колкото повече човек напредва, колкото по-високо се изкачва, толкова по-обемна става сферата на неговите грижи. Отначало семейството, след това града, после страната, и накрая той обхваща целия свят. Невъзможно е да се избегне! автор: Емилия Наумова   Коментари