Няма спор, доста нахално един мъж да загледа една жена. Особено, ако тя е непозната жена и той не и е бил представен.
Е, волно или неволно аз се озовах в ролята на нахалния мъж преди ден.
Защото направих точно това.
Загледах се, дори направо се ококорих подир една жена. Цели два пъти.
Първо я видях, докато започвах утринното си пъплене край брега на морето, което наричам пресилено крос.
Минах покрай жената, докато тя се движеше по алеята от ЦУРКА към Капаните до Северния плаж в Бургас.
Но без да ви звучи като оправдание, загледах се в нея, защото жени като тази съм виждал рядко на това място. Сигурно затова привлече погледа ми.
После към края на моето запъхтяно пълзене и тътрузене, което незнайно защо упорито наричам крос, пак я видях.
И този път вече буквално погледът ми се залепи в нея.
Беше по-силно от мен. В интерес на истината и в двата случая и моята пред Бога и пред хората половинка, която бягаше до мен, също се загледа в тази жена.
Защо ли?
Защото тя беше в инвалидна количка.
В началото на кроса я видях как с грациозните си тънки, но жилави ръце ,върти колелата на количката и се движи енергично по алеята.
А после...после...видях как беше оставила количката на алеята и с малки, ситни, наколко сантиметрови стъпчици вървеше по пясъка към морето...
От нея бликаха толкова мощна енергия и сила.
Първата ми инстинктивна реакция беше да я попитам дали не иска помощ, но веднага осъзнах, че това би било огромна грешка, защото в този момент тази невероятно силна жена нямаше нужда от никого. Само от своите малки, ситни крачки, които бяха истински триумф на волята и.
Ето заради това се загледах в нея. Защото уроците и вдъхновяващите примери трябва да бъдат виждани и усетени.
Дано не съм я обидил с моя изумен и възхитен поглед. Дано ми е простила, ако ме видяла.
Знаете ли.
Бягането сутрин край морето често предлага такива „уроци“. Сигурно и вечерното бягане предлага същото, нямам представа. В моя случай бягането е сутрин.
Нали съм ви споделял за онзи старец, когото видях някога да пристъпя с малки стъпчици от дърво до дърво из Морската градина. Ситни, ситни и се опре до дърво. После пак и пак и пак. Когато го набилижих, видях, че е с бастун и вероятно се съвзема от някакъв удар и че това ситно пъплене е неговият начин да победи удара и да възстанови тялото си. От дърво до дърво и така без да се предаде.
Виждал съм хора да се олююляват по алеята край морето, да вървят, да плюят от умора дробовете си, да дишат тежко, но...да се движат.
Самият аз след поредната контузия в някой наглед безсмислен квартален футболен мач съм пъплев по алеята...
Струва си...всяка крачка си струва и е награда.
Е, загледах се два пъти в непозната жена по алеята край морето на Северния плаж.
Но сами разбирате, имаше защо и заради какво да се загледам.
Благодаря и за урока.
И ако аз или някой от нас започне да се оплаква и да мънка, че няма време да бяга или го боли това или онова, нека си представи тази жена, която не желае помощ, докако със ситни крачки пристъпва по пясъка към морето.
От сърце и желая да измине много много крачки. Сама. Без ничия помощ.
Заслужава го.
Ха, че то време за прогноза станало.
Денят ще ни донесе ...слънце, вятър, облаци и какво ли още не. Например уроци.
Нека е хубав денят ви.
автор: Красимир Калудов
Коментари
