30 авг. 2012 2012-08-30 2016-12-24

Burgas Reporter Ltd.

Сълза за нероденото дете на Израел

Първите им стъпки на паркинга пред сектор „Пристигащи” на летище Бургас бяха неуверени. Изглеждаха така сякаш се учеха да ходят отново. Погледите им блуждаеха. Искаха да видят, но не смееха. Опитваха се да съберат сили, за да се изправят очи в очи със спомена за кървавия терористичен акт, който отне живота на близките им в онзи ужасен 18 юли. Те изглеждаха слаби и уплашени, крехки и наранени, тези синове и дъщери на един толкова изстрадал народ. Мъже и жени от Израел, хора, които са израснали с предания за гонения и насилие над поколения от техния под. Пристъпваха бавно по напечения от слънцето паркинг и не смееха да погледнат към лобното място, към мястото, където смъртта брутално връхлетя скъпите за тях хора и ги заличи, оставяйки болка, страх и отчаяние в две държави. Те стояха на около трийсет метра от Мястото, от ужасното Място. [caption id="attachment_8310" align="alignleft" width="300" caption="Той оцеля, но загуби любимата си жена и нероденото си дете"][/caption] Само един мъж, с бинтован крак, накуцваща походка и сълзи в очите извървя разстоянието. Всичко го гледаха. Те го гледаха и не смееха да тръгнат след него. Кръвожадните медии го връхлетяха, обгърнаха го като хищен кортеж, защракаха фотоапарати, камери засвистяха, за да го уловят по пътя му. Мъжът премина през всички. Не каза нищо. Стигна до Мястото. Разплака се. После обясни своята версия или отново разказа своя спомен на един полицай. Коленичи и посочи с пръст. Ръката му се разтрепера. Гласът му изчезна. Сълзите му вече не можеха да бъдат спрени. Той...се върна отново в онзи 18 юли, когато жена му загина. Върна се там, където смъртта остави своя печат. Мъжете и жените все още стояха на около трийсетина метра и не намираха сили да преминат през ничията земя, за да стигнат до Мястото. Събраха се в група. Тръгнаха в нестройна колона, стигнаха до сектор „Пристигащи”, влязоха в него и сякаш изчезнаха. Навън останаха само медиите, шумни, напрегнати и винаги готови да уловят всеки момент на болка и слабост, на мъка и страдание, за да ги изтъргуват срещу малко тираж, малко рейтинг и някой друг лев в повече.  И какво толкоз, нищо лично, просто бизнес – би казал всеки един от медийните патоанатоми със запретнати ръкави и запретнати чувства. [caption id="attachment_8311" align="alignleft" width="300" caption="Това бяха най-трудните крачки за хората, загубили близките си"][/caption] Те излязоха. Походката им стана неуверена. Хванаха се за ръце. Трепереха. Този път погледите им гледаха право в една точка, а Мястото властно ги привлече. Това бяха сигурно най-трудните и тежки крачки през живота им, това беше истински път на страданието през шпалир от камери, фотоапарати и микрофони. Стигнаха и сякаш вдишаха от страха и ужаса на онзи проклет ююлски ден. Олюляха се, коленичиха, заплакаха и се хванаха за ръце. Риданията им почти се изгубиха в глъчката на медиите, които почти се сбиха с полицаите, за да си осигурят добра видимост за камерите и фотоапаратите и добра близост за микрофоните. Те плачеха, докато ги записваха и снимаха като в абсурден филм, посветен на скръбта. Мястото ги заля с огромен поток от скръб и безнадеждност. Затова и се разплакаха. С глас. Мъже и жени. Сълзите им напоиха набития с ужас асфалт. Много сълзи. Някак намериха сили в себе си и го покриха с цветя и поставиха върху него горящи свещи. [caption id="attachment_8312" align="alignleft" width="300" caption="Голямата и малката свещ за майката и нероденото бебе"][/caption] Няколко големи свещи и една малка. Много малка. Свещ бебе или бебе свещичка. Огънчето и плахо се олюля, почти угасна, но горя достатъчно дълго време, за да може онзи мъж, който първи премина прези ничията асфалтова земя до Мястото, да каже тихо. Тази свещ е за моята жена. Тя загина тук. Тази малка свещичка е за нашето дете. То загина тук преди да се роди. А може и да не е казал точно това, а може дори да е казал и още нещо, но кой би могъл да бъде обвинен, че не е успял да преведе всичко, когато куцукащия, едър, отскоро прошарен мъж отново заплака. Дали заради вятърът, дали заради една от сълзите, но малката свещичка угасна. Пламъчите и се стопи така както бомбата стопи живота на нероденото дете на Израел. Бог да пази душата му. Неговата и на загиналите мъже и жени през този кървав и проклет 18 юли на летище Бургас. Минути по-късно протяжен звук на кози рог огласи летището. Някой тихо прошепна, че това е ритуалът шофар. Мелодията, изсвирена от равина, понесе към небето и към Бог молитвата на живите, да бъдат приети и дарени с покой душите на мъртвите. Мъртвите, между които и едно неродено дете на Израел.         Коментари