Питали ли сте се кога и как се ражда вината в нас? Често я наблюдаваме, преживяваме и се опитваме да си обясним неща, свързани с нея, искаме да се отървем, но тя като плевел отново пониква, за да развали нашето удоволствие.
Тя е някак си там, готова да се прояви във всички области на живота и да засенчи цветята в нашата градина. А всичко започва просто – от момента, в който сме били малки момиченца и момченца. И когато мама, преди всичко, а и татко, са ни давали насоки за това какво и как трябва и не трябва да правим. Важен момент е първата социална норма, която родителят внася като част от знанието на детето си. Ситуациите, свързани с усвояването на това как и кога се ползва гърнето, а не дрешките е именно това – първото нещо, което малчуганът разбира като ограничение, изискване и очакване на другите към него. Той усеща, че това е важно по различни начини. Тъй се посява семенцето на вината, а оттам нататък – пътища много.
[caption id="attachment_66270" align="alignright" width="300"]
Нели Ненова - психотерапевт[/caption]
Тук става дума за санкциите, когато малчуганът не изпълни изискването на родителя и особено за начина, по който възрастният подхожда към неосъществяването на повелята му. Има моменти, в които децата прекаляват в нарушаването на границите и колкото на по-малка възраст са, толкова по-склонни са да правят това. Вътрешната им потребност да разберат до къде могат да стигнат е двигателя на това поведение. Прекалено тесните рамки, в които стои малкият човек или прекалено широките никак няма да му свършат работа в живота.
Когато прекалено често и агресивно критикуваме детето, за да разбере то „къде му е мястото”, ако го сравняваме с другите – послушни /разбирай подчиняеми/ деца, които все пак не са ангели на земята, а просто хлапета, рискуваме да изгубим не само искреността на своето дете. Губим доверието, но и отглеждаме онзи плевел – вината, която винаги ще се прокрадва, за да прави сянка и спира развитието на нашето цвете - вече пораснал човек. Много често родителите казват неща от рода на: „… какво ли не направих за теб, а ти…”. Всъщност, няма как нашите желания да са същите като на родителите ни. Чувстваме се ангажирани да следваме техните нужди, без да си даваме сметка, че дългът е платен многократно още във времето, в което сме били малки – с детския смях, прегръдките, целувките и обичта към тях.
Но вината ни заслепява и трудно влизаме във връзки, понякога крием приятели, които знаем, че родителите ни не харесват, крием се, че пушим и т. н. Така почваме да носим със себе си тайни, от което се чувстваме още по-зле, защото сякаш лъжем. Но и не намираме друг начин да имаме наше пространство. Иначе – превръщаме се в сянка на родителите си, за да им служим, когато имат нужда от нас. Безспорно – трупаме много гняв и недоволство, които не си позволяваме да изкажем на глас, а от съществуването на тези емоции се усещаме още по-зле – как може, та те толкова са направили за нас.
Ако имаме късмета да създадем свое семейство започваме да се чувстваме зле, когато имаме наши потребности, тормози ни въпросът дали сме добри родители. А това ни прави наистина слаби в очите на децата ни и те усещат това, защото са много сензитивни. Това е чудесна почва, за да станем обект на манипулация. В този случай недоволството, насочено към поведението на малчугана е в грешна посока – то би трябвало да е насочено към нас самите, защото ние правим и позволяваме това.
При положение, че сме натура склонна да изпитва вина, със сигурност това има странични ефекти и в работата ни. От страни изглеждаме неуверени, неспособни да се справим самостоятелно със служебните ангажименти. Често се допитваме се за всяко нещо до колега, до шефа. Защото трудно ще преживеем още един повод да се чувстваме зле от грешката си. Е, то това за ръководителите – диктатори, не е зле, така добре ни контролират. Май, както мама някога е правила това с нас? А когато дойде време да си дадем почивка,сякаш не знаем как да го направим. Нещо не ни е както трябва и не можем да се отпуснем. Изпитваме вина обикновено от това, че си даваме време, то е за нас и няма място за другите желания и изисквания. Нямаме умението да приемаме, че е наше право да се погрижим за себе си, защото като деца никой не ни го е давал. Но и ние не сме се борили за него. В крайна сметка не знаем как да намерим своето удоволствие, а ако го намерим, плевелът изпива живителните му сокове. Оказва се, че не знаем какво точно да правим със своето време, нито от какво имаме нужда сега. Изгубваме рамката и ужас – пак вина.
Принципно, от вината може да има и ползи. Тя ни въздейства действа като цензура, като редактор. Но важна е дозата. Трудно е обаче да се определи, когато в по-ранните години не сме имали възможност да добием опит с различните милилитри, грамове и молове на литър от това чудо. А склонността да имаме подобни изживявания винаги индикира за предозиране.
Вината ни връхлита именно когато, сякаш, сме най-слаби – когато искаме нещо за себе си и имаме нужда да го осъществим. Вътрешните ни колебания имат и външен израз – в поведение, думи, отношения и усещането на другите за нас. Така сами поставяме себе си в позицията на виновни, пък после се мъчим да доказваме, че не е така. Жалко, че не можем да се погледнем от страни, но дано имаме добри приятели, които да ни извадят от този статус – виновни, до доказване на противното.
Автор: Нели Ненова, психотерапевт в Център „Различното място”
Адрес: гр. Бургас, ул. „Сливница”№ 39, ет. 4
Телефон за връзка: 0899 483 570
Коментари