Опознаването на собствените си възможности е крачка към развитието на човека.
Често в практиката се срещам със зрели хора, които трудно намират мястото си и не се доверяват на способностите си. В процеса на работа, в разговорите с тях, впечатление ми прави затруднението им да намерят едно пространство, което да бъде само тяхно и ничие друго. Появата на тази нужда, обаче, е нещо чудесно. Това е естествена потребност, която сякаш не са имали от раждането си до момента.
Всъщност, отварянато на място за детето в семейството започва още от самото му зачеване, пък и преди това. По време на бременността, родителите мислят къде да сложат креватчето, коя стая да е негова, какъв цвят ще я боядисат и т. н. Те, като възрастни, инвестират много надежди, желания и очаквания у малкия човек. Често, обективно погледнато, те са непосилни за дето. Въпреки това, любовта му прави чудеса и то още при появата си започва да случва съзнаваните и несъзнавани потребности на мама и татко и заема мястото, което са му отредили. Расте под зоркия поглед на близките си, които знаят най-добре, кое е полезно, нужно и важно за детето. Настояват на своето, креативно създават различни сценарии, за да принудят отрочето си да изпълни нещата така, че да постигне най-доброто за себе си.
Едва ли, в грижата за детето, родителите си дават сметка, че отнемат правото му на чувства и запълват мястото му със своите съдържания, емоции и опит. Моделирайки, вживявайки се в ролята на творци, изпълнени с най-добри желания, един прекрасен ден майките и татковците се сблъскват с детския инат. И започват целенасочена атака с врага, за да бъде преодолян той. А проявите на този инат са просто едно следствие от пренебрегването на детските желания, любопитство към света и ограничаване на самостоятелността. Пагубни са и свръхизискванията или прекалената амбициозност на възрастните, упоритото настояване за нещо без основание – „Защото аз казвам!”.
[caption id="attachment_66270" align="alignright" width="300"]
Нели Ненова - психотерапевт[/caption]
Има много примери за това, които се толерират – участието на мъниците в конкурси за красота например е доста брутално, тъй като в тази възраст малките дами нямат потребност да бъдат „звезди” и да блестят на сцена. Обикновено това са неслучените желания на техните мами. Подобни са и певческите конкурси или това да запишеш на английски 2-годишното си детето, което тъкмо е проговорило на родния си език.
Включването на малчуганите в още и още кръжоци, конкурси, клубове, очакването на постижения и особено – критиката, когато не са достигнати върховете, пречи у децата да се формира чувството на достатъчност и удовлетвореност от личните действия и успехи. Със сигурност сте срещали едни кисели, недоволни и вечно изискващи хора в живота си, които са продукт именно на това родителстване, но са и страдащи едновременно с това. Защото, каквото и да направят, за тях никога не е достатъчно. Или пък имате съсед, който изпада в конфликти и проявява, на пръв поглед, безсмислено упорство, без да зачита мнението на хората около себе си.
Описаното поведение може да има различна мотивация, но в основата стои отнетата на някогашното дете възможност да познава себе си, да има позиция и да я отстоява. А импулсът да последваш своите нужди стои винаги актуален. Но кои са тези нужди. Често разказвам на клиентите вица за майката, която излязла на терасата, за да повика детето си, което играело вън. То се провикнало, питайки: „Какво, мамо, гладен ли съм?”, на което жената отговорила: „Не, студено ти е.”
Въпреки, че такива хора трудно могат да назоват желанията си, лесно се справят с идентифицирането на нежеланията си. И тогава, ако съумеят да защитят своето „НЕ”, отстрани често изглежда, че са „на контра”, а това е просто една естествена съпротива, отказ да се превърнат в инструмент за изпълнение на чужди искания. Така, макар и деструктивно, някои осъществяват своите нужди – да не „обслужват” НЕ свои потребности. Това може да се случи и по добър начин, но обикновено, ако имаш опит в това, т. е. ако на детето е позволявано да експериментира във взаимоотношенията с другите и едновременно с това е било на страната и на успелия да защити мнение, и на изгубилия позиции.
Ако опитът с „репетирането” на поведението за отстояване на позиция се е случил, човек започва да опознава себе си, възможностите си и, в последствие, да ги развива. Има ли нещо лошо в това да можеш открито да кажеш от какво имаш нужда или кое, според теб, е правилното. Тук не става въпрос за налагането на мнение, без да се интересуваме как се чувстват и какво мислят другите. Иначе повтаряме поведението за вменяване и изпълнение на родителската „забрана” да имаме собствена гледна точка, да сме самостоятелни и следователно да пораснем. Което в голяма степен прави възрастния незрял и неуверен в действията си. Сякаш и зависим от другите. А къде остава личността с целия колорит от качества? Може да спи дълбоко в нас и ще се прояви, само ако успеем да я събудим.
Тогава се случва чудото – метаморфоза, много подобна на превръщането на гъсеницата в какавида, а после и в пеперуда, която да отлети по своя собствен път. И тогава, чувството на неудовлетвореност се замества по естествен начин с преживяването за пълнота. Така че, не знам колко нужно е да бъдеш себе си. Но знам, че е красиво.
Автор: Нели Ненова, психотерапевт в Център „Различното място”
Телефон за връзка: 0899 483570
Коментари