В последно време все по-често се сблъсквам с родители, които са на ръба на полудяването, тъй като преживяват усещането, че губят контрола над децата си.
У повечето дори стои страхът от този факт, а от друга страна вината за това, че грешките на децата им са техни собствени провали. В стремежа си отрочетата им да получат най-доброто и да станат успешни, възрастните измислят най-различни тактики, за да направляват по подходящ, според тях, начин живота на растящия човек. Често изразът „ти където отиваш, аз оттам се връщам” стои в основата на споделения и налаган от родителите собствен опит, прехвърлен върху новото поколение.
Всъщност, съществуването на контрол не е лишено съвсем от смисъл. Той служи, за да сме сигурни, че нещата се случват така, както трябва, според нас. Пак той снема нашето напрежение и тревожност, когато стоим пред бездната на неизвестното. Не случайно вмятам „нашето”, защото то не е преживяване на другия. То е субективна потребност, проявена по различен начин и поведение в определена насока. Дали знаем, обаче, кое е най-добро за другия, пък било то и собственото дете? Няма как да сме сигурни в това, ако не го питаме, а обикновено не питаме. Ние просто знаем. Организираме дейностите си около това да управляваме другия, вземаме решения вместо него. Колко често в тези ситуации се питаме от какво има нужда в момента детето и какво се случва с неговите емоции. Не признаваме всъщност, че движеща сила обикновено е страха малчуганът да не допусне нашите собствени грешки.
[caption id="attachment_66270" align="alignright" width="300"]
Нели Ненова - психотерапевт[/caption]
Важно е да знаем, че прекомерният контрол над живота на детето има пагубни за него последици. Когато възрастния изпраща послание на детето си, че само той реагира правилно, може да поправи нещата, справя се с всичко, той рисува образ на могъщ родител, който няма слабости. И, когато детето трябва да направи своята идентификация с него, да отхвръкне и вземе нещата в свои ръце, то изпитва затруднения, вина, дори ужас от това, че не се справя и усеща, че така ще продължи. Последиците в този случай са отрочето да стане просто един реактивен индивид, точно такъв, каквито са предметите – няма собствени чувства, защото не му е давано право на това, няма собствено мнение, пак по същата причина и никога не може да се справи сам, защото не му е разрешавано да натрупа личен опит с контактите с другите или при вършенето на някаква дейност. А с годините мощта на родителите отслабва, има умора и понякога досада от този, който винаги ги търси, за да му разрешат трудните ситуации. Има и упреци към него, за да не ги отправят към самите себе си, за това че са блокирали активността на детето си още в най-ранна възраст именно с контрол.
Слава Богу, че не всички стават такива. Има един закон във физиката, който гласи, че всяко действие има равно по сила и обратно по посока противодействие. Така някои деца, заклещени в хватката на родителския контрол, търсят начин да се освободят от нея. Те на свой ред също изобретяват най-различни поведения, дори симптоми, за да могат да понесат донякъде управлението на живота им от други, а в по-късна възраст стават сериозна опозиция на своите протектиращи родители. Уловката е в това, че именно поради липсата на добър опит, следствие от прекомерния контрол, често хлапаците „скрояват” не до там успешни модели на отстояване на себе си и своите нужди. Но пък, често успяват, за щастие.
Тъй върви светът. Но има какво да се направи. Добре е да си даваме сметка до колко, като възрастни и родили, сме склонни да контролираме другия – съпруг, дете, подчинен. Що се отнася до малчуганите, ясно е – трябва хем да ги контролираме, докато се научат, хем да им дадем право именно на това да добият опит. Тук е времето за т. Нар. Контролирана свобода, която се състои именно в това да се даде избор на детето, но такъв между 2-3 неща. Например, между две ястия, когато трябва да се направи избор на храна или пък да се отиде на плаж или на дестската площадка за час-два. Това, ясно е, се случва във възраст, в която детето започва да прави опити да изказва и налага мнение. Не пречи да се коментират и неговите нужди и емоции с него самото, а когато не е доволно от това, че в някои ситуации родителят взема еднолично решението, то е хубаво да се даде обратна връзка и да се уважи емоцията му – да се изговори причината за гнева му в момента, например.
Мисля си, че отговорността и задачата на родителя да дозира контрола е тежка и съдбоноста, важно е да не спира търсенето, да си даваме ясна сметка за това кое е наша и кое нужда на детето, за да намерим здравословната доза на контрола.
Автор: Нели Ненова, психотерапевт в Център „Различното място”
Телефон за вързка: 0899 483 570
Коментари