Имало едно време един Дъб, под сянката му се приютявали животните, в короната – птичките, уморените пътници. Той бил грижовен и отговорен и вярвал, че прави добро на всички. Един ден от жълъдите му покълнало и израсло крехко растение, което трябвало да стане красиво и гордо дърво. Това си мислел Дъбът за него и се радвал, перел клони, за да го предпази от силните слънчеви лъчи, за да не изгори или от дъжда – да не изгние.
[caption id="attachment_66270" align="alignright" width="300"]
Нели Ненова - психотерапевт[/caption]
Но, когато лятото преваляло и слънцето вече огрявало под друг ъгъл земята, младото растение било опърлено от горещите ласки на светилото. Нямало как родителят да го защити. Та клоните му там не достигали….
Оттук всеки сам може да продължи приказката си.
Така започва обикновено историята на един човешки живот. Мама и татко, които много обичат своето дете и са готови на всичко за него. Те са винаги там, за да помагат и се грижат, всеотдайни и предани на родителството – какво по-голямо доказателство за обич. Това, обаче, е тяхна гледна точка. Истината е че малчугана никой не се сеща да попита – че кой по-добре знае от какво има нужда освен мама. Случва се понякога детското мислене да прочете посланието по специфичен начин, който да окаже влияние в по-нататъшното му развитие. Става дума за „дешифриране” на посланието като: „ Не трябва да си позволявам да порасна, за да стана самостоятелен. Трябва да разчитам на мама/татко, защото те знаят по-добре от мен.” Така хлапето става все по-зависимо от тях, защото събитията и ситуациите с възрастта стават все по-сложни, а уменията да се справи само и познаването на способностите, които да използва са неподозирани от него самото, т. е. все едно не съществуват. А светът е страшно място, когато не познаваш себе си.
Какво се случва с родителите ли? Раздаването на грижа и постоянното очакване от страна на малкото им или вече твърде пораснало дете стават все повече, в зависимост от възрастта и времето, в което живеем. Да даваш, още да даваш, пак да даваш и още, и още е пътят , който е избран от самите тях, без съзнателно да подозират за това. В един момент умората казва своята дума. И тогава сякаш опитът да „откъснеш” от себе си едно физически пораснало, но емоционално незряло „дете” е неуспешен, труден и уморява още повече. В разговори често когато правят ретроспекция и премислят събитията от миналото на децата си, възрастните често стигат до извода, че просто малчуганът сам е очаквал от тях да отговарят вместо него; да му намират забавни игри или приятели; да звънят на учителката, за да знаят коя задача е за домашно, защото в училище я няма мама да запише и т. н.
Отглеждането на едно пасивно и очакващо дете е трудна работа, то е като екзотично цвете – хем е процес пълен с препятствия, отговорности и… контрол – особено контрол, който те „изцежда” на макс, хем кара майките да се чувстват специални, обичани и желани. Но всяко нещо в живота си има цена, която често не сме готови да платим.
И така, постепенно хората, разчели посланието на родителите си в ранните години по гореописания начин, не само няма да пораснат, но е възможно да преживеят силна вина, ако например се влюбят в някого. Те няма да си позволят да създадат семейство, защото това е предателство спрямо техните родители. И, въпреки че имат понякога възможността да се отделят от тях и да заживеят сами, те остават при тях. Защото не само не могат да си представят живота без мама и татко, но и трудно биха решили с какво да се занимават, когато няма да има кой да ги насочва в това. Ако случайно им се намери човек, с който да се задомят, то започват адските мъки на родителите, защото само те успяват да видят недостатъците на чуждото и прекрасните страни на своето. Често подобни събития водят до тежки раздели, само за да докажат, че маминият пристан е най-сигурният и друго няма значение.
Нели Ненова – психотерапевт в Център „Различното място”
Телефон за връзка - 0899483570
Коментари