Ние, като възрастни, сякаш рядко се замисляме за това, че личната ни история започва още преди да се родим.
Във времето, в което сме само купчина клетки, родителите започват да ни пълнят със съдържания и да ни предоставят отговорности, които в бъдеще ще трябва да оправдаваме и с които да се съобразим.
[caption id="attachment_66270" align="alignright" width="300"]
Нели Ненова - психотерапевт[/caption]
„Искам най-доброто за детето си” е фраза, която често чувам. Тук идват различията. За едни най-доброто е детето им да е висшист с положение в обществото, за други – да има финансова стабилност, независимо как постигната, трети искат децата им да са просто красиви и да станат „миски” още на невръстни години и т. н. И всичко това – от любов.
Още когато се появи малкият човек на този свят, неговите майка и татко започват да му говорят или да действат по начини, с които отправят конкретни послания към него. Едва ли всеки път възрастния си дава сметка, когато това се случва. Вероятно хлапетата реагират, но сме твърде улисани в това да ги правим човеци и често пропускаме някои неща.
Тогава какво му остава на едно дете – „отстъпва” пред напористите родители, защото те са целият му свят, защото те са перфектни, освен това, знаят най-добре какво искат техните малчугани. Така, докато търсят одобрението на възрастния, хлапетата изпълняват именно неговите желания. Разбира се, тук няма как да не се обърне внимание на „интерпретацията” на родителските послания от самото дете. Не винаги тя съвпада с желанието на родителя, просто защото то е „разбрало” нещо съвсем друго. Възможно е след това да има упрек, натиск, недоволство то страна на възрастния. Може и да е внимателна корекция или „поправка”, но всички те действат почти еднакво – ущърб на растящия човек. Защото ние – като възрастни – само си мислим, че знаем по-добре кое е най-добро за децата.
И така в годините и опита, който натрупваме като зрели хора, се случват неща, които ни носят неудоволствие, макар да ги правим. Появява се и гняв – че се оставяме някой да ни притиска и сами си налагаме да се съобразяваме с него. Изпитваме и трудност да застанем пред друг и да бъде откровени с него. Нещо просто ни кара да продължаваме правим това, но то е трудно назовимо. Сякаш у нас продължава да „работи” желанието да заслужим одобрението на родителите си. Та те дълго са ни напътствали да се държим точно по този начин. Странното е, че хем чувстваме неудоволствие от нещата, които случваме, въпреки нашите желания, хем продължаваме да ги правим. Че смеем ли да не ги осъществим? Докато с опеката обичаните ни мама и татко са ни „обучавали” как са станем хора, те са дали много за нас, как няма да се съобразим с посланията им.
Автор: Нели Ненова, психотерапевт в Център "Различното място"
Коментари