Повелята

Преди много години, писателят Лев Толстой е изказал мисъл, вярна за всички времена: „Да си обединен с хората е голямо благо. Но как да се направи, че да си съединен с всички? Обединяваме се с фамилията, а с останалите? Съединяваме се със своите другари, с всички руснаци, с всички, с които имаме една вяра. А, как да бъде с тези, които не познаваме.  А с другите народи? Хората са толкова много и всички, толкова различни. Как ще стане? Има само едно средство. Да не мислим, че трябва да се съединяваме с тях, а във всеки човек да виждаме себе си и затова да се отнасяме с всички по еднакъв начин, с внимание и уважение.“ Хората, населяващи земното кълбо имат съвсем различна система на осъзнаване. Задължени ли сме, да се учим да ги разбираме или е достатъчно да разбираме хората от своето близко обкръжение? Не е от значение през погледа на каква националност гледаме света, а това да променим себе си по такъв начин, че всяко чуждо мнение, мисъл и желание, без значение какви са те, да погълнем и така да приемем, сякаш са станали наши. Да се базираме на самопознанието, като не потискаме себе си, нито другите в желание да са като нас. Ако искаме да доминираме, напълно изключваме себе си от еволюционното развитие, което по своята същност е насочено към хармония и разбиране. Природата изисква от нас да правим правилните стъпки сами, на добра воля и ще ни принуждава дотогава, докато не намерим в себе си тази добра воля и не направим правилните стъпки, без да бърза да ни покаже, каква точно е правилната стъпка, а сами да я търсим. Защото светът е изграден на основата на желанието. „Ако не поискаш, няма да ти се даде!“ Защо? Защото не си станал готов да го искаш и да получиш. Никой не може да постигне, ако не иска. Това е индикацията за осъществяване, на базата на завършеност на дадено състояние, етап от развитие. А ние не знаем какво да искаме, какво е следващото ниво, за да го получим.  Но неосъзнато, трупаме качества, които се приближават до характеристиките му и получаваме еднаквост с него – по потенциал, по честота на трептене, по насоченост. Това е мярката за света, който не усещаме. Едва тогава има резонанс и знак „Готов. Еднаквост“. И вече можем да преминем. Няма прескачане на състояние, на степен на изкачване към по-голямото, към по-високото. Задават се нови изисквания, нова честота, нов потенциал, който още нямаме. Всичко се развива от една разумна сила, която е създала цялата Вселена, светове и всичко, което не знаем, но то е в развитие, закодирано в програмата от създаването до края и се движим непрекъснато по нея. С напредването на технологиите, съответстващо на развитието на човечеството, се достигна обхващане на целия свят, сякаш е една голяма, единна общност. Тя има своя бърза комуникация, възможност за реакция и може да осъществява координираност между всички свои части. Материята, движена от природата е достигнала нивото на постигане на единното, едно цяло, а човекът като по-сложна система, все още не е изграден, за да ѝ съответства в тази глобалност. Защото има съзнание и много по-трудно чрез осъзнаване, промяна в мисленето и в усещането си, трябва да постигне качествен скок в развитието, глобалност, общност с всичко наоколо. Обединяване с хората, достигане на едно, единно цяло от човешка общност, която да съответства на развитието, давано от природата. Постига се с приемане на другата същност, сетивност и сливане с нашата собствена, на принципа на известната заповед: „Обичай ближния като себе си“. Тогава се получава удовлетвореност, че си преодолял естественото си нежелание да си обединен. Сега всеки иска да е сам и това е един голям капан, защото влизаме още по-дълбоко в концентрирането в своя собствен свят, който изисква нова порция удовлетвореност, която пак не можем да задоволим. Пълна наслада получаваме, единствено когато насочваме нашето желание да се слива с желанието на друг човек, без да променяме него, а като искаме да му помагаме да успее, все едно е нашето дете. И в Библията е казано: „Учи детето по неговата пътека“, с неговите склонности, с неговите вътрешни дадености, дадени му от природата. Помагайки на другите да растат в своя път, изграждаме себе си, като придобиваме качества, еднакви на създаващата природа, докато станем достойни за сливането си с нея и нейната вечност. Автор: Емилия Наумова Коментари