Стремеж към любов

Как могат партньорите да изграждат вярно своите взаимоотношения, за да разпалват и поддържат искрата, възникнала помежду им? Топлото чувство, което е съществувало в началото, постепенно избледнява, изчезва, а споменът за него се променя от следващите етапи в отношенията. Това е естествено. Свързано е с нашата материя, със състоянието на хормоните в тялото ни. Подвластно е на навиците и възприетите стандарти от обществото, донякъде изкуствено създадени и променливи. Ако сме свикнали от детството си със семейната близост, чувствата ни са в баланс и ако партньорът съответства на нашата физическа природа, ни оказва по-силно въздействие на подсъзнателно ниво. Проблясъкът на родственото чувство е бил спонтанен, а след това, постепенно и с разум ще трябва да анализираме този изблик, без да наблягаме на чувствата. Само разумът може отново да извика всеки прекрасен спомен, когато сме били като едно, с усмивка, с жаден поглед, без сили да се разделим. Отново и отново, бихме искали да пресъздадем в себе си това усещане, за да можем да дадем смисъл на живота си сега, след време и да придадем търсения вкус, за да излъчим безценната топлина за своите деца и близки. Хармонията в семейството укрепва здравето и дава дълголетие. В отношенията трябва да доминира разум, за да приемаме и изискванията, помежду си. Всеки се отказва, в известна степен от своя комфорт, от своя егоизъм и поддържа, насърчава своя партньор с отношението си към него при обсъждане и приемане на разпределената работа за деня. Демонстрираме, един на друг този подход като добър пример, помежду ни. Необходимо е всеки от нас да се отнася към другия, като към най-добрия, най-важния, най-умния и уникален човек в света, като се стараем, даже да преувеличим. Съзнателно търсим похвални думи и се стремим да ги използваме по-често, знаейки, че навикът е втора природа. Постепенно започваме да виждаме в своята половинка това, което ѝ приписваме. Първоначално, не се изисква наличието на искрени чувства за тези комплименти, а в своето съзнание си представяме партньора си красив, умен, привлекателен и прекрасен. И така започваме да се отнасяме към него, сякаш отговаря на всички наши изисквания, докато наистина не започнем да виждаме тези качества в него. Във въображението ни е образът на най-удачния партньор, като обхваща всички сфери на живота и всички ситуации, които възникват. Но не се ограничаваме до своята фантазия, а работим съзнателно, за да се отнасяме към него така, сякаш наистина съответства на този образ. Постигаме програмиране на себе си и на нашите взаимоотношения. Това не означава, че игнорираме действителността, а се стараем винаги да виждаме това, което е в съзнанието ни. Толкова силно привикваме към този начин на възприемане, че само от време на време, се фокусираме по-задълбочено върху някой факт. Така се получава, че „обличаме партньора си” в нарисувания идеал и за нас е вече такъв, но не само външно. Вътрешно в себе си променяме всички негови качества на съвършени и дори егоистично си казваме: ”Това е мой партньор и е възможно най-добрият”. Разбира се, нужни са усилия, за да си изградим такова отношение, сякаш виждаме нарисувания идеал с всичките му добродетели. Мислено издигаме на пиедестал този образ и не го изпускаме, независимо от всичко. А той е съвършен и ако нещо не ни се нрави е поради егоизма в нас, който замъглява очите ни. Не е важна външната „украса“, а уважението, стремежът, стойността, която този идеал приема в нашите очи. Именно, тази ценност, това отношение пренасяме върху партньора. Така устремяваме своето въображение в правилна посока и се позиционираме за определеното виждане. Ако у дома е настъпил безпорядък и трудно го понасяме се държим, сякаш всичко е подредено. Не търсим оправдания, убедени да виждаме всичко, което зависи от другия за съвършено. Това са съзнателни и взаимни отстъпки, с отказване от егоистичното отношение в себе си. Работейки по такъв начин, след време ще забележим, че взаимно се виждаме безупречни. Любовта ще остане, когато показваме на своя партньор, че го приемаме, че е желан, въпреки негативните черти в него, които  виждаме. Така проявяваме своята любов, както към собственото си дете, което приемаме за съвършено, каквото и да е то, сякаш сме със затворени очи. Защото всеки по-задълбочен поглед към другия, ни разкрива още едно отрицателно качество в него. Такава е човешката ни природа. А всички проблеми, които възникват ще са предизвикателство за нас и нова възможност за компромис, отстъпки и повече любов. Казано е: „Любов ще покрие всички престъпления!“. А ние можем да растем, единствено с тяхната помощ. Налага се да гледаме на живота обективно, без да зависим от собствените си желания, помисли и страсти. И да създаваме свят, без да приемаме желаното за действително, но със съзнателно изградено отношение да изваждаме желаното от несъществуващото, докато то не заеме своето място с нашето взаимно пробуждане и стане, действително настояще. автор: Емилия Наумова Коментари