Преди години по улиците и по заведенията из Бургас със силно клатушкаща се походка се тътрузеше една бабиера. Предлагаше цветя надлъж и нашир. Понякога със своя директен подход успяваше да продаде някоя друга китка на подпийнал или развеселен кавалер, който връчваше проскубания букет на дамата си, а тя гледаше особено.
Градските легенди разказваха, че този образ невъзможен на търговски пътник със забрадка се снабдявал със стока от гробищата, с извинение, но приносителката на китки гордо обясняваше, че цветята са от нейната градинка.
Офертата и винаги имаше две части. Първо казваше "За щастие, баба" и подаваше някое изтормозено и повяхнало цвете на клиента. При отказ, особено при отказ, придружен с подигравка или обида, бабиерата вкарваше в ход втората част на офертата си. А тя беше изпълнена с такива ужасяващи клетви, пожелаващи такива ужасни събития на човек и на неговото семейство, в сравнение с които "Ад" на Данте описва някакво следобедно празненство. Иначе казано формулата и беше „Бъди щастлив или умри”
Наистина много странен маркетингов подход беше избрала тази дистрибуторка на щастие, пардон на цветя.
Винаги съм се питал какви точно потенциални клиенти избираше бабката? Как различаваше нейните хора сред тълпата? Имала е радар за щастие ли?
Дали предлагаше щастие на нещастници или добавяше щастие към онова, което вече имаха щастливците. Една баба знае.
Между другото нямам спомени някога да съм купувал китка от тази цветарка. Честно казано малко ме плашеше и като цяло не ми е вдъхваше доверие като посредник между мен и моето щастие. Затова през годините намирах сам начин да бъда щастлив.
Сетих се за тази странна баба, докато днес прочетох един виц в читателски форум, публикуван там от потребителя mentra65. Надявам се, че той или тя няма нищо против да споделя тази поучителна история.
Вуте и Пена били на екскурзия в Япония и с цялата група посетили японско гробище, което било някаква местна забележителност.
Докато се разхождали по алеите между вечния дом на покойниците, Вуте се впечатлил от надписите на надгробните плочи.
На една пишела „Яко Суно, родена 1936 – умряла 1975, живяла 10 години.
На друга надписът гласял Машино Дуно роден 1905 - умял 1975, живял 3 г. И навсякъде по надгробните плочи имало подобни надписи.
Вуте смятал, смятал, но сметката нещо не излизала. Уж според датата на раждане и датата на смъртта някой бил живял 70 години, а от уточнението ставало ясно, че всъщност е приживял само само три. Странно.Нещо наистина не било наред.
Затова Вуте попитал екскурзоводката каква е тайната на това летоброене. Тя му обяснила, че всичко в изчисленията е правилно, защото в Япония е прието животът на човек да измерва само броя на годините, през които този човек е бил щастлив.
Замислил се Вуте и казал на Пена:
- Пено, като умра, на гроба да ми нека да напишат - "Вуте се роди умрел!"
Ето, излиза така, че Вуте и подобните му са се нуждаели от букет точно от бабата, герой в тази история. Но са се разминали с нея или тя ги е подминала, без да им каже "За щастие баба" или да остави право на избор със своята двустепенна оферта от типа "бъди щастлив или умри"
Колко щастие всъщност е продала бургаска бабиера за всички години, докато е обикаляла из улиците на Бургас? Колко хора е направила щастливи със своите поувяхнали китки. А колко хора са изгубили своето щастие заради клетвите, които им е отправила, защото са имали глупостта да откажат да купят букет от нея? Няма такава статистика.
Само с огромна сигурност знам, че човек не може да си купи щастие. Но пък може да купи букет и да зарадва с него една жена.
А може и да си купи шоколад, но от магазина, а не от скитащи по улиците баби.
Автор: Красимир Калудов