Различното, друго

Мозъкът на човек е този орган, който отговаря за възприемането на действителността. Оказва се, че е създаден като фотографски апарат, чрез който виждаме света разделен и усещаме себе си като тяло, а всичко друго, като съществуващо, извън нас. Така цялата наша реалност е разделена на две половини – ние и другите. Но всъщност, не съществува никакво разделяне. От древните книги разбираме, че съществуваме в природата и сме нейн продукт, за който изначално е заложено да достигне в своето развитие нейните качества. Постигането е възможно само, ако природата е наблюдавана и сравнявана от някаква дистанция. Затова, създаденото от нея трябва да се чувства, съществуващо отделено, несъпоставимо, различно от първоизточника си, сякаш намиращо се срещуположно на него. И е нужно да измине дълъг път, докато придобие максималните егоистични свойства и бъде наситено, преситено и имайки възможност да се сравнява с единната, организирана хармонична природа, където всеки действа за другите, е отвратено от отрицателното, което носи в себе си. Усещайки и сравнявайки се по качества, проверявайки и постигайки обратните свойства, изяснявайки си чрез директен и косвен път, че не е на добро да е противоположно на природата, създаденото ще пожелае, каквото и да му коства, да може да се научи как да поправи различието и да стане подобно на своя източник, за да достигне него и се изкачи  на следващата си степен, наречена Човек. И за да позволи на човека да оцени всички тези свойства, да ги разбере, осъзнае и поправи, неговото съзнание възприема реалността разделена на две, външния свят и него самия. Необходимо е да ни се даде такова лъжливо усещане, за да влагаме усилия, собствено разбиране и осъзнаване в изграждането на себе си, което вършим през целия си живот. Резултатът от труда ни ще бъде Човек, разбрал и изградил необходимото, с помощта на свободния си избор, целенасочено да влага усилия в отдавна начертаната посока. Аналогично на природата ние, родителите, даваме на детето си трудни игри, главоблъсканици за разгадаване, с помощта на които то се развива и разбира, старае се да влага усилия да изгради себе си. Същото се случва и с нас, чрез това дуално възприемане, заради което усещаме, единствено само себе си, а извън нас е останалият свят, когото не усещаме. Ако съзнателно и системно полагаме усилия да си обясним всяко действие, дори своите мисли  като резултат на общия план на природата, защото не е възможно развитие в хаос, постепенно ще придобием ценното качество за осъзнатост и уважение към това, което ни направлява и ще успеем да съединим тези две отделни части, след като сме усетили себе си и външния свят като едно цяло. Ще разберем, че първостепенна се явява грижата към външния за нас свят, който представлява връзката ни с нашата духовна същност, а след това следва грижата ни за себе си, която се състои в осигуряване, само на най-необходимото за съществуването на животинското ни, материално тяло. А после ще открием, че и външният свят, това сме ние, самите. И тъкмо онова, противоположното, ненавиждано, отричано, отхвърляно от нас и от което сме се опитвали да се отделим, ни е позволило да разберем него и себе си, своята природа, като това се случва, не без помощта му. Природата ни е създала като една духовна същност и е невъзможно тя да се грижи за нас избирателно, частично, само за някоя нейна част, а се грижи за цялото. Затова този, който не се вълнува за нашата общност, не се грижи за себе си. Светът, както всеки от нас го вижда е отражение, излъчване на това, което е вътре в него самия и само ни се струва, че съществува извън нас. Ето защо, проблемът не е точно да се погрижим за света, а да прозрем истината, че грижата за света и грижата за себе си е едно и също. Илюзията в нас ще се разсее и ще ни стане ясно, че има една духовна същност, на която съответства една материална същност, раздробена, разединена на милиарди частички, които трябва да се съединят. Не можем да съществуваме без грижата си за света, защото това е най-важната съставна част от нас. Всичко, което чувстваме в себе си сега, е само тялото ни и това чувство, наричащо се “тяло”, някога ще умре и ще изчезне от съзнанието ни. А само грижата, която ще положим за своето “външно тяло“ ще ни разкрие духовната същност, в която ще останем завинаги. В нея ще намерим своя истински, вечен живот. Необходимо е да преминем през тази вътрешна революция, символизираща преминаването на границата, отделяща ни от духовния свят. Когато започнем да свързваме и асоциираме себе си с това, което е извън нас, вместо с егото, което сега възприемаме като себе си, преминаваме тази бариера, този психологически поврат. В тази слепота и заблуда се крие причината за цялото това зло, което преживяваме днес. На вложените действия за съединяване с външния за нас свят има съответствие, което получаваме в този свят и това е усещането за единство или усещането за природа. За сметка на разделянето на “аз”, “външен свят” и “неутрална зона” между тях, получаваме от природата помощ – едно състояние, вече почти готово да постигне връзката ни с нея, именно благодарение на това измамно възприятие за различното, друго. автор: Емилия Наумова   Коментари