Кевин Сайтс - мъжът, обиколил всички "горещи" точки по света: По-трудно е да отразяваш невинните жертви
Той е наричан „дядото на журналистите с раница”. Името му е Кевин Сайтс и има 30-годишен стаж като журналист, а от 10 години трупа опит в отразяването на военни конфликти по цял свят. Бил е в над 360 „горещи” точки по цял свят. Правил е репортажи от Ирак, Косово, Афганистан, Колумбия, Конго и къде ли още не. Поглеждал е смъртта „в очите” и е виждал как умират не само войници, но и невинни жертви. Губил е и свои колеги.
През богатия си професионален опит Кевин Сайтс е бил кореспондент за медийни гиганти като ABC, NBC, CNN, News и Yahoo! Работи на свободна практика и е сред първите, които отразяват военни конфликти сами, екипирани единствено с раница, в която има преносима техника за заснемане и писане на репортажи. Ето какво разказа за работата си Кевин Сайтс пред „Бургаски репортер”.
- Вие сте журналист с голяма практика зад гърба си. Първите си стъпки в професията правите още на 15 години. Как се случи така, че започнахте да отразявате именно военни конфликти?
- Както обикновено, беше напълно случайно. Работех с един военен кореспондент. Стана така, че той беше изпратен на война и аз трябваше да замина с него, за да отразявам военния конфликт. Така започнах и никога не спрях.
- Откъде бяха първите ви репортажи? - За първи път заминах да отразявам конфликтите в Близкия Изток. После бях в Косово, в Афганистан, в Колумбия и т.н., списъкът е дълъг?
- Защо продължихте в тази насока, какво в работата на военния кореспондент ви допадна толкова, че го превърнахте в своя професия?
- За един млад журналист това е много вълнуващо. Не знаех точно какво правя, но се вълнувах от обкръжението си. Израснал съм в малък, доста скучен град и в един момент се озовах в много различен и вълнуващ свят. С времето обаче разбрах, че може би не си върша работата, така както трябва да я върша. Затова започнах да се връщам във военните зони, където вече съм бил, за да компенсирам това, което не съм успял да направя в миналото. Опитвах се всеки следващ опит да бъде по-добър.
- Казвате, че в тази професия е много важно да се намери тънката граница между професионализма – желанието да снимаш и да отразиш всичко, и разумността, премерения риск. Къде е тази тънка граница?
- За всеки е различно?
- Къде е за Вас? - За мен лично не си заслужава да отидеш на такова място и да рискуваш живота си, освен ако не си сигурен, че можеш да разкажеш нещо по-различно за тази война, да предадеш конфликта от друга гледна точка, да покажеш нещо, което да има смисъл, нещо което ще даде на аудиторията информация, различна от тази за скучната статистика и бройката на загиналите.
- В този ред на мисли, кое е по-трудно да отразявате – самият военен конфликт, престрелките, взривовете и загиналите войници, или това, което се случва с невинните жертви? - Със сигурност по-трудно е да правиш репортажи за жертвите. Защото всяка маймуна с фотоапарат може да ви снима насилието и самата престрелка, това е лесно. Да, може да има някаква опасност и визуално това е интересно само по себе си, дори и да не означава чак толкова много. Докато, когато репортерствате сред жертвите, е много по-трудно. Много е тежко. Хората не искат да виждат снимки на нечия трагедия. Кой иска да види мъртво дете?! Но това се случва много по-често, отколкото си мислите.
- Репортерът по принцип трябва да бъде безпристрастен, но когато си в центъра на подобна човешка трагедия, възможно ли е да се абстрахирате от емоцията, от субективността? - Налага се. А и да си обективен, означава да намираш истината. И ако истината сочи към някого, който прави нещо лошо, ти можеш да си обективен и все пак да посочиш къде е вината. Ако не можеш да го направиш, тогава трябва да имаш репортаж и с двете страни. И в крайна сметка трагедията не е по-малка, независимо кой я е причинил.
