КиприакиеΣ ИсториеΣ: Балканско недоразумение – мълчание

Здравей отново читателю. Михалис Папакалосис е пишман византиецът. Измина  седмица откакто стъпих на острова на Афродита и всичко тук е чудесно. Времето е страхотно, селото, в което се намирам кипи от живот, а хората в него,  са като мравките на един голям мравуняк, всеки бяга по задачите си. Днес обаче няма да пиша нещата, които виждам тук в Кипър. Нека следващите редове са за всичко, което се случва в родината ни. В България, нещата са други. Напоследък обикновения българин е застигнат, от какви ли не беди. До толкова не ни върви, че чак майката природа  се обърна срещу нас.  Има ли за какво? Може би има. Преди два дни чествахме един  празник, почетохме един светъл ден от българската история, денят на Съединението.  Както може би знаете на 6-ти септември през вече далечната 1885 г.  настъпва фактическото обединение на Княжество България и Източна Румелия, акт координиран от Българския таен централен революционен комитет. Изминаха 129 години от този велик ден в нашата история, но въпросът е един. Обединени ли сме? От 129 г. България е обединена териториално, но това не значи, че и народът е обединен или то ако е бил, то сега не е. Още едно време един велик прабългарски хан е показал на синовете си, че  обединението и единството ни правят силни, давайки им пример със сноп пръчки. Днес ние наследниците на този хан сякаш сме забравили този ценен урок, защото по всичко личи, че ние не сме единни.  Всеки гледа егоистично в собствената си паничка, злобее, завижда на ближния си и гледа единствено собствения си интерес. Най-големият ни грях обаче е нашето нежелание да търсим сметка за неправдите, които ни спохождат. Нашето мълчание един ден ще ни довърши. Държавата ни се тресе от неразбории, господата в парламента  правят, каквото си искат, а на българина до толкова му е писнало от всичко, че се е пуснал по течението. Къде го отведе това течение? В поредния бент на отчаянието и причината, за това е нашето мълчание. Преди време чух изразът  „Единни сме единствено, когато ножът опре до кокала“, оказа се, че този израз пасва идеално на положението, в което се намира България в момента. Преди три месеца дори природата започна да се бунтува срещу нашето нехайство и мълчание.  Една стихия унищожи квартал на Варна, погубвайки живота на 11 души. Наводнението, което заля квартал „Аспарухово“, разруши десетки къщи, остави стотици на улицата. Тази трагедия ни показа, макар и за малко една забравена страна на българинът. Макар и за момент ние се обединихме, показахме, че не сме чак такива темерути и поне малко  ни пука за другите. Хора от цялата страна се притекоха на помощ в района на бедствието  и помогнаха с каквото могат, хиляди българи  от страната и чужбина показаха своята подкрепа финансово. Въпросът тук е: „Защо винаги трябва да се случи най-лошото, за да започнем да си помагаме и да задаваме въпроси“. Да, въпроси бяха зададени към господата отгоре. Причините за бедствието бяха изтъкнати, но както винаги мерките се взимат винаги късно. Месец по-късно същата картинка се разигра в друг край на страната ни.  Потърпевши бяха хората от Мизия и региона. Сценарият от „Аспарухово“  се повтори, но от правителството отново сякаш нехаеха, а мерки отново не бяха взети.  Започнаха обвиненията, нападките, а действия отново няма, или ако има то те са „След дъжд качулка“. След бедствието започнаха оправданията. Язовирите не били наглеждани, стените им били неукрепени. Чуха се какви ли не неща из медиите, само не и решение на проблема.  Да,  но само с думи не става. Думите няма да върнат загубените домове на хората от бедстващите региони.  Наводнението е станало,  разрухата е факт, но мерките за предотвратяването на бедствията отново липсват. Преди дни природата отново ни наказа. Този път поле на действието в третия филм от трилогията „Наводнение“  се разигра в Бургас и региона. Три са жертвите от наводненията в този район, а щетите са за десетки хиляди левове.  Поредният траур е факт, а мерките отново не са на лице. От  политиците ни получаваме само мълчание и безумни оправдания.  Мълчание и оправданията, на които  очевидно сме свикнали. Напоследък сякаш България съществува  в две паралелни вселени.  В едната  хората се давят, остават без домове, десетки селища са откъснати от света, а в другата Бареков провежда своя предизборен маратон, а някои хора хапват морски деликатеси в Каварна и слушат рок. Какво следва? Морето да залее Черноморието и да стигне до Стара Загора ли? Моля се само, това, което пиша в тези редове да не се случва. Ами ако всичко това се сбъдне,  тогава какво? Какви ще са оправданията тогава? Каква ще е причината за бедствието? Кой ще е виновен тогава, сигурно  народа?! Да, вероятно ще е той, защото, времената, които предшестваха израза „Мирна глава сабя не я сече“ отдавна отминаха. Аз Михалис Папакалосис ви пожелавам весел празник със закъснение! До следващата седмица! автор: Михаил Калошев Коментари