Без дом

„- Аз съм намерено куче”. Това щеше да напише Хектор Мало, ако разказваше за живота на малко кученце, което не знае къде са родителите му и е принудено само да оцелява. Такива кученца скитат навсякъде и по всяко време. Те нямат дом, няма кой да се грижи за тях, нямат шанс за нормално съществуване. Всеки  от нас ги е виждал по улиците, по спирките, по гарите, по кофите за боклук. Много често ние не обръщаме внимание на тъжните им скимтения и жалните им муцунки, а ги подминаваме сякаш тази гледка е нещо нормално и разбираемо. Много често тези кученца биват подлагани на безпричинни и жестоки агресивно-насилствени действия. Понякога ги убиваме с безразличието си, но има и хора, които просто ги стрелят или тровят. Някои хора са още по-жестоки и след системен побой и тормоз осакатяват животинката и я захвърлят на улицата. Това си е част от действителността, срещу която се борят много различни сдружения. От 1995 година в Бургас съществува „Приют за безстопанствени кучета”. Той е построен с решение на Общинския съвет, като е един от първите приюти в България. Намира се в местността Пода на около 5 км южно от Бургас по пътя за Созопол. Приютът работи всеки ден от 8 сутринта до 16 следобяд. Управител на този дом е Димо Стрялков, който осигури  информацията относно приюта. Цели 19 поредни години това място е било дом на хиляди кученца, намерили дори и за кратко пристан, изпълнен с любов и грижи. Там всяко кученце е осигурено с храна, подслон, ветеринарни услуги – обезпаразитяване, ваксинация, издаване на паспорт. Озовавайки се там, те попадат в една благоприятна среда, много по-добра от улицата. Там те не са тормозени, не се бият. В тази чисто поддържана среда, те се чувстват спокойни и обичани. Много често, сподели управителя, когато кученце попадне там, то се превърща в ‘социализирано животно’; животно, което е свикнало с хора и има държание на добро куче – не хапе, не ръмжи, не лае, не се страхува от хора. Този приют е като социален дом за изоставените кучета – там те намират както храна, любов и грижи, така и нужното възпитание. Ежегодно се кастрират 360-370 кучета, попаднали в дома. Капацитетът на приюта е 70-75 места, а в момента на моето посещение там, животинките бяха 35 броя. Храната, която дават на питомците, е смес от хляб, гранули и изварени патешки фенери. На въпроса за финансовата страна г-н Стрялков обясни, че приютът е общински и затова всички разходи се поемат от Община Бургас. Разбира се, случва се и добри хора, искащи да помогнат, да даряват храна, пари или строителни материали. Всичко това се описва в приемно-предавателни протоколи, с цел прозрачност и отчетност. Управителят сподели също, че поради кризата и фалита на много фирми от една година се наблюдава масово пускане на кучета-пазачи на улицата. „В Бургас обаче положението е овладяно” - е общата му оценка. Основен спонсор на приюта е немско-българската фондация „Феникс”, представлявана от г-жа Криста Шехтл. Помощ оказва и СНЦ – Сдружение с нестопанска цел „Стани приятел”. Обгрижващият персонал в приюта се състои от 2 гледачки, 2 пазачи и ловен екип, като за тази дейност те са специално обучени. След като бъдат хванати на кучетата им предстои обезпаразитяване – външно и вътрешно, както и ваксинация против бяс. Ако никой не осинови кучето, то се кастрира и се връща обратно там, откъдете е взето – от улицата. След кастрация животинките се обозначават на едното ухо с марка, а на другото с татуировка. Тя е превантивна мярка, ако ушната марка изпадне. Когато кучето се кастрира, то се вписва в регистрационна схема с номера от ушната марка и татуировката. Според персонала на приюта собствениците се разделят с домашните си любимци основно заради битови и социални причини, като например – местене в по-малък апартамент, както болест или смърт. Процесът на раздяла – казват служителите – почти винаги е свързан със сълзи на стопаните. Домът е станал свидетел на много сърцераздирателни истории на раздяла, но също така и на „happy-ending” /когато куче си намери нов дом/. Всички тези чувства, тъжни и радостни, могат да се усетят от всеки посетител на дома и точно те правят тръгването от там много трудно. Чувството, че ‘можеш да спасиш живот, ако осиновиш кученце’ (както е изписано на табелата на входа на приюта), е много завладяващо и ентусиазиращо. Точно това завладя и мен. Мога да кажа, че съвсем скоро, ще бъда горда собственичка на кученце от дома. „Любовта няма порода” автор: Катина Лукова Коментари