Милион и една галактики

Цял ден чаках Луната да изгрее на небето и да освети тъмнината. Запалих свещите и ароматната пръчица, седнах и ококорих очи срещу тази красавица. А тя не беше като другите. Беше специална. Не беше пълна, а по-скоро тънка и стройна. Ако се загледаш малко повече в нея, можеш да видиш как очите й те гледат и ти се усмихват. И тази усмивка е всичко, от което имаш нужда, защото те изпълва със спокойствие и хармония. Тогава, когато й се усмихнеш в знак, че си разкрил скритото й лице, разбираш, че тя сияе само за теб. Дори повече отколкото могат да понесат очите ти. И когато те се насълзят, не улавяш точно защо плачеш – дали е заради нейната сияйна прелест, или защото очите ти те подвеждат и не могат дълго време да я съзерцават. Но какъвто и да е отговорът, няма значение, защото ти вече си се свързал с нея и усещаш, че в теб засиява една дълбоко скрита, не осъзнавана или просто забравена част. Така действа тази прелестна звезда, Луната! Кара те да сияеш. Веднъж един мъдър човек ми каза, че ние – хората – приличаме на звездите – направени сме с подобна форма и носим същото сияние вътре в нас. Този човек не беше с костюм, с прилежно прибрана коса и големи очила, скрити зад купчини книги. Напротив, беше бос, свободно облечен със свободна и будна мисъл. Този човек носеше голяма мъдрост, закодирана в прекрасната му усмивка. И тогава реших, че бих искала най-вече да благодаря на Живота, на Света, на Земята, на Господ, че толкова много ме обича и не спира да се грижи за мен; за това, че ме среща с толкова прекрасни хора; за това, че всекидневно ми предоставя нови чувства, мисли и емоции, от които да се уча. Да благодаря за цялата светлина и любов; за прекрасната и разнообразна природа – за вълшебствата на утрото и залеза, за прекрасната музика от бурните вълни на морето, от спокойните води на реката, от размаха на крилете на птиците, от вятъра в клоните на дърветата; за всички прекрасни цветове и форми на живот в природата; за всички прекрасни светлинки през деня на небето и, разбира се, за Слънцето и Луната! Не се помолих само за моите близки, а за всички хора по Земята – добри, лоши, бедни, богати, алчни, крадци, лъжци, убийци, любезни, мили, лицемерни, грижовни, справедливи.. Всички са хора и са направени от звездите. Думикато „виновен“, „наказания“, „греховен“ са само термини, родени в човешкия ум. В природата няма наказания, няма виновни, защото тя е създала един хармоничен свят, перфектен свят, в който няма какво да се прави повече, освен да се живее. Няма добри, няма лоши, защото тези думи съществуват само в нашите глави. Реално всички хора сияем, защото сме направени от звездите и сме част от хармоничния свят на природата. Просто трябва да приемем мъдростта на обикновеността и да спрем да надценяваме интелекта. Осъзнавайки тези неща, се почувствах освободена и спокойно потънах в моята тъмнина, търсейки сиянието си. Мисля си, че минах през много галактики, много звезди и планети, докато не попаднах на един човек. Мъж или жена – това бяха само ненужни термини в света на усещанията и осъзнаването. Говореше ми мелодично - бавно и спокойно, но усещах, че вътрешно се вълнува  - сякаш всеки ден беше очаквал тази среща. А може би и аз я бях искала всеки ден, без да осъзнавам това; а сега, когато бях тук, не исках да чакам повече и отворих вратата пред мен. Бавно започнахме да плуваме там, където нямаше вода. Преплувахме празното пространство и тогава я видях – моята галактика. Нямах сърце, което да забие лудо, бясно; нямах ум, с който да разсъждавам; нямах тяло, защото аз бях тази галактика и тя беше мен. Ние бяхме едно и също нещо. И тогава разбрах защо не съм спряла при никоя друга звезда, планета, а само при тази галактика. Човекът до мен плачеше от радост без сълзи и ми припомняше всичко, което просто бях забравила. Почувствах всеки един сантиметър от тази галактика, от себе си и се радвах като малко дете, което се е пробудило у дома след много години скитане. Това беше моето сияние и цялата бях се отпуснала в него. Леко отворих очи, а Тя, Луната, все още беше там и ме гледаше, усмихвайки се тайничко – сякаш вече познаваше моята галактика, моето сияние, моята душа. Дали това беше плод на моето богато въображение или наистина пропътувах милиони галактики, за да се срещна със сиянието си, със себе си – не мога да кажа, защото не знам. НО какво значение има, щом думите – реално, нереално – са само термини на нашия ум в света на усещанията.   На Дж. автор: Катина Лукова Коментари