Всичко се оценява, не по това как изглежда в определен момент от процеса на своето развитието, а по своето крайно състояние.
Наистина, никога не оценяваме човека по неговото сегашно състояние, а само по целта, към която се стреми. И всичко се оценява, не по качеството и формата в даден момент, а как се развива, по стремежа и каква цел трябва да достигне.
Всичко, съществуващо в действителността, хубаво и лошо, и дори най-лошото и вредно, както ни се струва в даден момент, има право на своето съществуване.
Нямаме никакво право да изтребваме и унищожаваме, а е необходимо само да поправяме, до уподобяване с тази сила, която ни е създала. Ако наблюдаваме някакво явление или качество, то го възприемаме, в съответствие с нашите поправени или непоправени свойства и по този начин го оценяваме.
Дори не е важно как оценяваме всеки обект, а главното е отношението ни към него да бъде насочено, единствено към процеса на неговото поправяне, но не от нас, природата поправя. Никакво друго отношение не бива да има. И не трябва да се отнасяме към нито едно човешко качество като към отрицателно, а само като към, подлежащо на поправяне в своето развитие.
Всички останали свойства и качества, проявяващи се в природата, освен в човека, въобще не трябва да се характеризират като добри или лоши, защото доброто е подобието на природата, а лошото е временното отсъствие на това подобие.
Както не бива да обвиняме и хищниците, че някого изяждат. Такава е тяхната функция в природата и не подлежи на поправяне. Тя е съвършено организирана.
Само към това, което е необходимо да се поправи, трябва да се отнасяме като към, подлежащо на поправяне. А всичко останало да се възприема като пряко въздействие на програмата на природата.
Ако човек се отнася с уважение към обкръжаващата го природа, никога няма да навреди нито на себе си, нито на нея и винаги ще я оставя в това състояние, в което е създадена. Няма да я приспособява към себе си, винаги ще променя само себе си, спрямо нея.
В идеалния вариант, изобщо не би трябвало да подчиняваме себе си или да променяме околната природа. Само нашето вътрешно изменение, по отношение на уподобяване с природата, би направило нашето състояние съвършено.
Тогава не бихме преминали през това мъчително развитие и тези хилядолетни страдания. Животът би бил, естествено напълнен със светлина, но ние усещаме тъмнина, несъответствие, поради несъвършенството си спрямо природата.
Ако наблюдаваме правилно околния свят, ще видим, че всичко около нас е сътворено в абсолютно съвършенство.
До този извод достига и постига света, човекът, поправящ себе си, като се издига по стъпалата на своето поправяне. Праведен е този, който оправдава действията на природата, в зависимост от степента на поправените си свойства.
Завършен праведник е, който напълно е поправил своите свойства, качества и поради това вижда, че всички действия на създалата ни сила са абсолютно правилни и справедливи.
Всичко, което смятаме за неправилно в обкръжаващия ни свят, само изглежда така неправилно и се дължи на степента на нашата непоправеност.
И в тази степен, в която човек се поправя, вижда, че всички останали действат правилно. Той ги оправдава, защото е наясно, че природата се намира вътре в тях и действа чрез тях и върху самия него.
Желаната самостоятелност се появява в хората, в зависимост от степента на тяхното поправяне, в уподобяването им с хармоничната природа.
Затова, докато човек не е поправен, автоматично действа в него силата на създаване, а когато започне в някаква степен да поправя себе си, тогава степента на поправянето му, е неговото подобие на нея. Така че, или тя действа в него, или той самият действа като нея.
Във всички случаи, можем да оправдаваме всички и напълно. Така трябва да се отнасяме към целия свят, освен към себе си.
А как можем правилно да видим себе си?
Само в степента, в която се разкрива нашето собствено несъвършенство.
Разбирайки това, трябва да внимаваме, да не пренебрегнем някоя част от сътвореното, твърдейки, че е излишна, че няма необходимост от нея, дори да е в най- непоправения си вид, с най-порочното си свойство, защото така се получава, че не одобряваме действието на сътворението.
А можем ли, да го познаваме, за да го осъждаме?
Ако преценяваме нещо като лошо, означава, че считаме за ненужно и неправилно, сътвореното от природата.
В даден момент, ако действие или свойство се явява абсолютно отрицателно, то се проявява така, за да се поправи. Има своята задача, своята цел, своята ценност. И затова не бива да го унищожаваме или да се отнасяме към него с пренебрежение.
Самият акт на творенето е продължителен, причинно-следствен, развиващ се. Създавайки желанието, вътре в него е заложена програмата за развитието и поправянето му, до окончателното му състояние.
Но ние самите, намиращи се вътре в тази система на творението виждаме, че представящата се пред нас действителност се намира под властта на законите за стъпаловидното развитие, започвайки от стадия, предшестващ зараждането и стигайки до стадия на завършения растеж.
Наблюдаваме постъпателното, причинно-следствено развитие във всички процеси, стоящи пред нас, от раждането до смъртта, от началото до края.
Когато усещаме горчивия вкус на един неузрял плод, не го възприемаме като недостатък, виждайки перспективата. Защото за всички е известна причината.
А това е, че плодът все още не е завършил процеса на своето развитие и неговите междинни състояния са несъвършени, понякога даже, противоположни на крайното състояние.
Така е и с човека – несъвършен, с непоправени усещания, вървящ по стъпалата към съвършенството.
Всички изминаваме поправянето от началото до края, наблюдавайки от своята непоправеност и от относителните си свойства, всичко сътворено в неговото, относително непоправено и поправено състояние.
Тук съществуват два паралелни процеса: общото сътворено, развиващо се от началото до края и лично ние, също развиващи се, от своето начало до края.
Така е, по отношение на останалите елементи от действителността. Ако нещо ни се струва лошо и носещо вреда, това свидетелства, че даденият елемент, все още се намира в преходния стадий на своето развитие.
От една страна, можем да кажем, че всичко сътворено, вече се намира в абсолютно, поправено състояние и само ние, по силата на своята непоправеност, виждаме всичко в движение, в динамика. Ако бяхме с поправени свойства, щяхме да виждаме всичко в поправения му вид.
От друга страна, наблюдаваме как се променя сътвореното, извън зависимостта си от нас, сякаш не се променяме самите ние. Можем да наблюдаваме, как то се променя и затова да смятаме, че то се придвижва към целта.
Ние нямаме право да взимаме решение за това, че някой предмет или свойство са лоши и да ги пренебрегваме. Такова отношение не е разбиране на крайното състояние на развитие, на целта. Защото крайната цел отразява в себе си всички предишни състояния като необходими, именно за това, за да се достигне целта, поправеното състояние.
Не можем да даваме правилна оценка, защото пребиваваме в несъвършено състояние. На всяка степен, до достигането на своето лично поправено състояние, можем правилно да оценяваме ситуацията, само в степента на своята поправеност и неправилно, в степента на своята непоправеност. Това засяга и качествата на това, което наблюдаваме и собствените ни качества, когато ни се струва, че останалото не е поправено, или че ние не сме поправени.
Дори картината за света, която си създаваме, също е следствие на нашата поправена или непоправена част. Истинската картина зависи от степента на нашата поправеност. Затова можем да разсъждаваме само от това ниво, от тази степен, на която се намираме.
Докато не достигнем своето пълно, лично, частно поправяне, няма да имаме правилен, истински поглед върху действителността. И няма да ни помогнат никакви тълкувания, защото тази картина ни диктуват нашите свойства.
До самия край на поправянето си, не можем правилно да видим действителността. Затова нашето възприятие за света е дуално: от една страна, чрез себе си възприемаме света, който се изразява в действията на природата, по отношение на нас. А от друга страна, че светът съществува извън нас и като такъв, сме длъжни да го възприемем.
Не можем да избягаме от себе си, за да видим картината - друга.
Точката на измерване, характеризираща възприемането на света от нас, е тази точка, в която се намираме във всеки момент от времето или нашето състояние, на границата между поправените и непоправените ни свойства .
Изхождайки от нея, виждаме този свят, по отношение на това разделяне на поправените и непоправените ни свойства. Така също, виждаме и света в поправени и непоправени свойства, и така се отнасяме към него – абсолютно и относително.
Този подход ни води до разбирането за несъвършенството на теориите, които искат “да поправят” света.
Те разглеждат човека като “машина, която не работи по предназначение” и се нуждае от поправяне, чрез подмяна на нейните неизправни части и замяната им с изправни. Стремежите им са насочени да унищожат цялото зло, лошите свойства и източниците на вредата, съществуващи в човешкия род.
Те не отчитат факта, че трябва ние да изменим своите свойства, така че те да работят за получаване, за правилно напълване, а не за унищожението, за регресията, за намаляването на възприятието и за неговото потискане.
Ако природата не поставя своето “Вето !”, може би в човечеството щеше да остане, единствено доброто и носещото полза.
И тогава бихме забелязали каква вреда носи това. Както експериментите, с унищожаването на някакъв “вреден” животински вид, а после се вижда, че всичко се е променило по-зле и е необходимо, отново да се развъжда.
Природата щателно охранява всяка част на сътвореното и не позволява на никого да унищожава нещо от това, което се намира в нейната власт.
В нея всичко се намира в абсолютно равновесие. Променя се само съотношението между непоправените и поправените свойства на човека.
От това стигаме до практичния извод, че не бива да се намесваме в природата. А ако искаме тя да ни служи, трябва да заслужим това със своята вътрешна промяна в посока на уподобяване с нея до пълна хармония.
Всяко зло, не е зло, а индикатор за това, което трябва да се поправи и всичко, което виждаме като лошо е сигнал, че има възможност да се поправи.
След като се поправи човека, се поправя и целият свят, защото светът е включен в човека, като съдържащ всички по-ниски нива на природата. Но задължението да се поправя, е само върху човека.
Така че, злото в света няма да изчезне. То съществува и отчита броя на стъпалата на развитие, които всички елементи на сътвореното са длъжни да преминат, докато не достигнат завършването на своето съзряване.
Злото е индикаторът за разликата със съвършенството на природата и трябва да бъдем благодарни, че то се проявява, иначе ще са ни нужни много повече сили и време, за да видим, къде е нужно да се поправяме.
Лошите свойства сами се превръщат в добри и полезни, каквито изначално са създадени от природата. Не бива да унищожаваме “горчивото”, а само да го доведем до състояние на сладост.
Съзряването, поправянето е това, което трябва да направим, чрез приемане на условията, на хората, на ситуациите, каквито ги виждаме с несъвършените си сетива и активно да влагаме усилия за отдаване, съдействие и поддържане на добро разбиране и синхрон.
Приемайки функцията си в природата, е време да доближим развитието си до “съзряващия плод”, очаквайки желаната зрялост, за да отдадем своя вкус и сладост, изпълнили предназначението си, като част от съвършената природа.
Коментари