Един за всички, всички за един

Животът ни е изпълнен с непрекъснато преследване на различни наслаждения с надеждата, че ще ни се удаде възможност да се удовлетвори желанието ни за наслада, веднъж завинаги, ще се почувстваме добре и ще удържим това състояние на насищане за дълго време. Но желанието за наслаждаване не може да служи като някакъв съд за получаване на удоволствие, защото самото удоволствие, напълващо желанието го анулира веднага. Насладата от егоистичното желание се усеща само при неговата среща с напълването. Когато влезе в самото желание, напълването го анулира и така наслаждението ни завършва. С първите хапки, апетитът се притъпява, а с него и наслаждението. Процесът на приемането на храна, неизбежно анулира възможността да се насладим на нея. Така става във всички сфери на нашето съществуване. Понякога, желаейки да придобием нещо, с усърдие работим за него месеци и години, а достигнали желаното и очаквайки да му се насладим, изведнъж откриваме, че удовлетворението ни е различно от това, което бихме искали. За броени дни то изчезва, понеже удовлетворението и желанието за напълване са противоположни, едно на друго състояния, като едното предизвиква другото. При това, напълването води до угасване на наслаждението от него, а това усилва с по-голяма сила желанието за ново напълване. Знаем, че този, който има едно, вече иска две.Човек, никога не се задоволява при получаването, само удвоява потребността и затова изпитва непрекъснато необходимост. В наши дни, независимо от богатството и многобройните възможности да получи наслаждение, човечеството, от поколение на поколение, все повече, някак се изтощава  от многото потребяване на блага. По своята природа, ние сме създадени като клетки на едно тяло, представляващо еманацията Човек. Свързани сме, помежду си и заедно действаме в тази цялостна система, макар че не усещаме това. Сетивата ни са ограничени и не осъзнаваме своето единство, но нашето неточно възприемане не променя самата система. Всеки нейн детайл действа, единствено за благото на другите, с максимална  самоотверженост. Според закона за съществуването на система, изградена като единно тяло, всеки орган напълно зависи от функционирането на другите органи. Ако можехме само да прозрем, виждайки, че зависим един от друг, то веднага бихме  почувствали необходимост да бъдем единни. Голямата тревога за другите, от които зависим и любовта към тях, като към самите нас, ще се изяват във всяка отделна част на системата, искаща да се съхрани. И всеки човек ще се наслаждава от своя принос и грижа за благото на другите, подобно на майката, даряваща детето с живот, дълбоко чувствайки го част от себе си. Нашите недостатъчни сетива ограничават възможността да видим истинското  състояние на това съвършено взаимно включване. Малко разум и осъзнаването, че не можем да бъдем отделени, едни от други като потенциал от енергия, ще са достатъчни, за да насочим желанието си от егоистичното, за насищане на себе си, което никога не можем да утолим, но ни опустошава, към грижещи се за другите, което ще ни изпълни с добро към другата част от нас и ще ни удовлетвори духовно, завинаги. Пазейки другите, ще пазим и себе си като част от тях и ще постигнем завършеност на единната система “Един Човек с едно сърце”. За жалост, усещаме само себе си и не сме способни да се съобразяваме с другите. Подсъзнателно сме в непрекъсната тревога, че нещо ни се изплъзва, че сме в опасност и   губим, недостатъчно използвайки ближния. Нашият егоизъм ни е даден от природата, за да ни тегли в развитието векове наред, докато достигнем сегашния си апогей. А знаем, че след пик, следва спад. Но не сме способни да правим корекции със собствени усилия, защото не сме се създали сами. Може да ни поправи само силата, създала нас. Единствената цел на всички страдания, разкриващи се в света, дадени ни от природата, чиято неразумна част сме ние, е да ни накара “да тичаме” с всичка сила, за да не изпуснем този миг да привлечем влиянието на създалата ни същност и да молим с трепет, тя да ни поправи като ни обедини. автор: Емилия Наумова     Коментари