Възпитател

Възпитателят не е само инструктор, който инструктира или по съществуваща точна инструкция контролира нейното спазване. Възпитателят дава възможност на човека да научи всичко сам, да опознае, да пипне, “да усети аромат и вкус”,  да направи самостояте­лен извод. Той възпитава, като помага на човек да възприеме друг образ, а не само да изпълни някаква инструкция. Ако един възпитател има любимци или такива, към кои­то се отнася по-лошо, отколкото към останалите, той трябва веднага да започне да работи над себе си, иначе групата ще му бъде отнета. В процеса на работата, той самият непрекъсна­то се променя и развива. Всички се намираме в процес на развитие, на движение към някаква цел. Затова, работейки с другите, макар че призванието е да възпитава, той самият се възпитава, благодарение на тях. Възпитателят трябва да съумява всички негови неуравновесени и неадекватни състояния, както и отноше­нието му към обучаваните да се превърнат в предмет на работа вър­ху самия него и да може да установи в себе си едно уравнове­сено и еднакво, спрямо всички отношение. По принцип, това е много трудно. Желателно е да се съз­даде такава среда, в която той не би могъл да има чувстви­телна промяна на отношението си, в каквато и да е посока. Нямайки право да показва симпатия, защото това би означавало край работата, хубаво е да има своя група от други възпитатели, инструктори, педагози, с които да се среща. Така си помагат и се подкрепят, изясняват някои по-сложни моменти, които нямат право да обсъждат с обучаваните и получават от­говор на въпросите си. Имат постоянни занятия, където повишават квалификацията си, чрез поставяне на въпроси и решаването им, с непрекъснато изучаване на нови източници. Така напредват. Освен работата с различни по тип хора и проблеми, възпитателят трябва да може да си създава правилна нагласа във вярната посока и едва тогава да влиза в групата, след като е прочел, вникнал е в новия материал и е настроил себе си, спрямо конкретната аудитория. Той трябва да възприеме определен образ, да го създаде въ­тре в себе си и едва тогава да влезе в групата. Това изисква подготовка и нагласа всеки път. А нагласата, обикновено се съз­дава в групата от преподаватели, възпитатели и инструктори. Образът, в който трябва да влезе е на човек, представляващ една насоч­ваща система. Възпитателят е задължен, през цялото време да мисли как да коригира човека, как да насочи в необходимата посока с противоположни въпроси, с положителното или с отрицателното въздействие на  другите или чрез въздействието на колекти­ва върху всеки един от групата. Не просто да манипулира автоматично, а да насочва, така че обучаваният, постоянно да осъзнава най-правилния начин, по който да постъпва, в съответствие с избора на определе­ната цел. Когато е необходимо, как да влиза във връзка с другите по определения начин, как трябва да позиционира себе си по добър начин. Най-важното е да се съберат, да се натрупат, колкото се може повече различни вътрешни модели на поведение: най-различни, противоположни, положителни и отрицателни. И след това, по време на обсъжданията или в играта на общу­ване помежду си, да разберат кой от тези модели е най-подходящ, за да се отъждествят с него, да влязат в този модел и да останат в него. Целта е да приведат себе си в състояние, когато всички образи са еднакво ценни и едва тогава, съответно да си изберат този, който им е необходим. Оптималният състав на групата е десет души и двама инструктори. Не се препоръчва да има инструктор, който да е непрекъс­нато, единствено той с групата, защото навикът ограничава и се създават определени шаблони, които се повтарят ден, след ден. Затова се налага да има ротация. Трябва непрекъснато обучаваният да изпада в състояние, когато губи своята установеност, постоянност и през цялото време да му се налага, отново и отново да подреж­да, точно своя свят и да може да се ориентира правилно за това: каква е посоката, по какъв начин да позиционира себе си, спрямо другите, спрямо преподавателите и новите обстоятелства. Така той получава условията, за да бъде, кол­кото се може по-гъвкав. При постоянен, един и същи инструктор, не е възможно да се постигне това. Ако в една голяма група, едновременно рабо­тят повече възпитатели, може да се получи, въпреки че е доста ограничено пространство. Най-добре е, когато всичко се променя: и обстановката, и обучаваните помежду си, и инструкторите около всеки един от тях. Добре е да има четири двойки възпитатели, които непрекъснато да се редуват в групи от по десет човека.Така, те преминават от група на група. А двойките инструктори също се разменят помежду си. Тогава се получава една доста добра промяна на обста­новката и динамиката се спазва съвсем точно. Групите също е необходимо да се размесват. Хората в тях трябва да усещат, че всички ние сме жители, населяващи един общ дом, нашата Земя и участва­ме в едно, единно, интегрално и глобално общество, където не е важно, кой точно е до нас. Всеки е необходимо да намира общ език с всички и да създава определени взаимоотношения с всички. При обучението е необходимо да има, колкото се може по-малко утвърдени рамки – качествени, ко­личествени, времеви, човешки. Темите да се сменят постоянно. Абсолютно всичко да се сменя. Хората трябва да усещат, как въ­тре в тях, постоянно нещо се променя. Така ще са принудени, непрекъснато и отново да оценяват обстанов­ката, себе си и другите. Да преразглеждат критериите, които преди са им изглеждали ясни, правилни и с които са свикнали. Необходимо е постоянно да бъдат, един вид в творчество. Защото, около всеки от нас има още седем милиарда души и трябва да се чувстваме комфортно, заедно с всички тях. Трябва да сме готови да приемем в себе си всичките те­хни образи. Но ако сме готови само за един малък брой, то никога не бихме се осмелили да напуснем своя дом, своя двор или своята група и ще си останем там. Това се случва с хората днес. Те преживяват приятни събития по време на дет­ството си, през юношеството, но кръгът от при­ятели се стеснява и после не искат да отиват никъде. Изпитват носталгия по училищните дни и ис­кат да се върнат в училище, в училищния двор, защото там са имали рамки, там им е било добре и искат отново да са деца! Причината е, че не са пораснали. Не са им били да­дени никакви начини, за да могат да навлязат в света и правилно да се ориентират в него. Всъщност, човекът не е излизал от дет­ството си, той тъгува за него. А какво детство е било това? То също е било ограничено в рамките на една изостанала система. Тази система не го е научила да бъде гъвкав и затова иска да се върне в нея и поне там да се чувства по-комфортно. Както се случва с детето. През първите три години е с майка си и се намира в много тесен контакт с нея. Изведнъж, следва рязък преход, който не е случаен, а е планиран от природата – към края на третата година детето започва да си играе с другите. Започва да вижда и другите хора. Но детето има нужда всеки път да се връща. Поиграло си е някъде и иска да се върне обратно, за да се потопи в това усещане от миналото със своята майка. И при възрастните е така Ние искаме да се върнем! Това е естествено. Това е в природата ни. Но как да направим така, че средата, която е постоянно около нас да стане като наша майка? И неза­висимо от това, че се разширява и приема в себе си непознати образи да бъде дружелюбна, любяща и ком­фортна за нас, каквато е била. Трябва да се научим да създаваме тази среда от околната действителност, която притежава свойството да отдава и да обича. Това ще бъде същата онази майка, която сме имали и винаги търсим. Библейската заповед: “Обичай ближния като са­мия себе си”, дава начина, за да постиганем търсения от нас комфорт. автор: Емилия Наумова Коментари